Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

Гледах как тялото му се освобождава от напрежението, мускул след мускул. Той бавно, почти като след сън, отвори очи и беше спокоен и умиротворен. Никога не съм владеела толкова добре медитацията.

Ричард отпусна ръце и ме погледна.

— Така по-добре ли е?

— Да, благодаря — кимнах аз.

Той поклати глава.

— Не ми благодари. Трябваше или да се взема в ръце, или да избягам с вой.

Стояхме и се гледахме. Мълчанието надвисваше като тежка завеса.

— Какво искаш, Ричард?

Той се засмя сподавено, така че цялата се изчервих.

— Знаеш какво имам предвид.

— Да. Знам. Докато не бях в града, ти си се провъзгласила за лупа.

— Стивън ли имаш предвид?

— Нямаше право да вървиш срещу изрични заповеди на Силви — кимна той. — Аз поверих командването на нея, не на теб.

— Тя му отказа защитата на глутницата. Знаеш ли какво означава това?

— Знам по-добре от теб. Без защитата на доминант, той е плячка за всеки, който го поиска, като леопардлаците, след като ти уби Габриел.

Аз се отдръпнах от стената.

— Ако ми беше казал какво ще се случи с тях, щях да им помогна, Ричард.

— Наистина ли? — попита той и посочи пистолета в ръката ми. — Или просто щеше да ги убиеш?

— Не, Силви искаше да го направи, не аз.

Но аз стоях с пистолет в ръка и не можех да измисля елегантен начин да го махна.

— Знам колко мразиш върколаците, Анита. Смятах, че не даваш пет пари за тях и всички така смятаха, иначе все някой щеше да ти го каже. Всички мислеха, че това не те вълнува и че щом си могла да низвергнеш любимия си само защото веднъж месечно се превръща в чудовище, тогава какво да говорим за онези, които не познаваш?

Той беше преднамерено жесток. Никога не го бях виждала да прави нещо само за да уязви някого, да извади ножа от раната и после да го забие още по-дълбоко. Това беше дребнавост, а Ричард никога не бе дребнав.

— Много добре знаеш, че нещата не стояха така.

— Наистина ли? — той седна на леглото и сграбчи с две ръце чаршафа. Вдигна го към лицето си и вдиша дълбоко, при което ме гледаше с гняв. — Твоят мирис все още ми действа като наркотик и те мразя за това.

— Само преди няколко минути бях в главата ти, Ричард, не си ли спомняш? Ти не ме мразиш. Нямаше да е толкова болезнено, ако ме мразеше.

Той отпусна чаршафа на коленете си и го смачка в юмруците си.

— Любовта не е по-силна от всичко, нали?

— Не е — кимнах аз.

Той стана поривисто и закрачи из стаята в тесен кръг. Накрая спря пред мен. Вече нямаше „магия“, просто двама души, застанали един срещу друг. Но все още ми беше трудно да съм толкова близо до него. Тежко ми беше да знам, че вече не бива да го докосвам. По дяволите, не би трябвало да е толкова тежко. Аз бях направила своя избор.

— Ти никога не си ми била любовница, не ми беше дори приятелка. Не си върколак. Не можеш да бъдеш моя лупа.

— Наистина ли ми се сърдиш, задето спасих Стивън?

— Ти заповяда на членовете на глутницата да защитават него и леопардлака. Заплаши ги със смърт, ако не ти се подчинят. Нямаше такова право.

— Самият ти ми го даде, когато ме направи лупа — с жест му казах да не ме прекъсва. — И независимо дали ти харесва, или не, добре направи, че ми даде възможност да имам определено влияние при решаването на проблемите. Ако не бях отишла да му помогна, сега Стивън можеше да е мъртъв. А Зейн щеше да е направил още по-голямо меле в болницата. На ликантропите вече им стигат лошите отзиви в пресата.

— Анита, ние сме чудовища, а за чудовищата не се пише нищо хубаво.

— Ти сам не го вярваш.

— Ти вярваш, че сме чудовища, Анита. Доказа го. Би предпочела да преспиш с труп, отколкото да ми позволиш да те докосна.

— Какво искаш да чуеш от мен, Ричард? Да кажа, че съжалявам, че не можах да се справя? Съжалявам. И че ми е неловко, задето избягах в леглото на Жан-Клод? Да, неловко ми е. И че мнението ми за самата мен не е добро, откакто съм неспособна да те обичам, след като видях какво направи с Маркус?

— Ти искаше да го убия.

— Да, така е, ако не го беше убил, той щеше да убие теб. Но не съм ти казвала, че искам да го изядеш.

— Когато член на глутницата загине в схватка за лидерство, всички пируваме. Това е начин да се приеме неговата енергия. Маркус и Рейна няма да изчезнат напълно, докато е жива глутницата.

— Вие и Рейна ли изядохте?

— А според теб къде се дянаха телата? Нали не смяташ, че твоите приятели от полицията са ги скрили?

— Мислех, че Жан-Клод е уредил това.

— Така си и беше, но мръсната работа я свърши глутницата. Вампирите не се интересуват от тялото, ако е вече изстинало. Ако кръвта не е топла, не го искат.