Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

Шери се облегна на стената, кръстосала ръце на корема си. Тя не носеше нищо под коженото си яке. Изражението на очите й издаваше предпазливост, сякаш неведнъж и доста неприятно я бяха разочаровали.

— Възнамеряваш да се върнеш за тях. Защо?

Зейн седеше до краката й, опрял гръб на стената.

— Защото тя е нашата алфа.

Шери поклати глава.

— Защо ще рискуваш живота си за двама, които дори не познаваш? Аз те признах за доминант, защото исках да се измъкна оттам, но не вярвам в това. Защо ти е да се връщаш там?

Не знаех как да й обясня.

— Те очакват да ги спася.

— Е, и?

— Ами ще се опитам.

— Защо?

— Защото — въздъхнах — … защото не мога да забравя умолителния поглед на Вивиан и синините по тялото й. Защото Грегъри е викал и е молил да не го изоставяте. Защото Падма ще ги измъчва още по-жестоко, тъй като смята, че като причинява болка на тях, причинява болка и на мен — поклатих глава. — Сега искам да поспя няколко часа. Предлагам ви да сторите същото. Но не сте длъжни да идвате с мен. Тази работа е на доброволни начала.

— Не искам да се връщам там — рече Шери.

— Тогава недей.

— Аз ще дойда — обади се Зейн. Почти се усмихнах в отговор.

— Бях почти сигурна за теб.

Лежах на тясното болнично легло в една от свободните стаи. Вечерната ми рокля висеше на единствения в стаята стол, който бях поставила под дръжката на вратата, за да я подпра. Бравата не ми се видя особено здрава. Ако някой сериозно решеше да влезе в стаята, столът нямаше да го спре, но щеше да ми осигури няколко секунди, за да се прицеля. Бях взела душ и бях изхвърлила изцапаните с кръв чорапи. Лежах само по бельо. Дори болничен халат нямаше. Заспах в непривичното легло, притиснала чаршафа към гърдите си и с файърстара под възглавницата. Автоматът беше под леглото. Не мислех, че ще ми потрябва, но къде другаде да го скрия?

Присъни ми се нещо. Изгубила се бях в изоставена къща и търсех котенца. Котенцата жално мяукаха, а в тъмнината имаше змии, които ги ядяха. Не беше нужно да съм Фройд, за да изтълкувам съня. Щом разбрах, че това е сън и какво означава, мигом се събудих. Лежах и гледах нагоре в мрака. Чаршафите се бяха смъкнали и бях почти гола.

Чувствах как цялото ми тяло пулсира. Сякаш в съня си се бях надбягвала с някого. Под гърдите ми бе избила пот. Нещо не беше наред.

Седнах в леглото и придърпах чаршафа върху себе си, макар че не ми беше хладно. В детството си мислех, че ако се покрия, чудовищата в шкафа и под леглото няма да могат да се доберат до мен. И винаги, когато се будя от кошмар, първо се вкопчвам в чаршафа, дори да е много горещо. Разбира се, сега бях в сутерен, където работеше климатик и не беше горещо. Тогава защо тялото ми трепереше така, сякаш имах треска?

Пъхнах ръка под възглавницата и извадих файърстара. С пистолет в ръка се почувствах по-добре. Но ако просто бях изплашена от този сън, по-късно щях да се чувствам глупаво.

Седях и напрягах слух в мрака, преди да включа осветлението. Ако в коридора имаше някой, той щеше да забележи ивицата светлината под вратата. Ако се канеше да ме нападне внезапно, не биваше да я вижда. Все още не.

Нещо се движеше към мен по коридора. Вихър от енергия, от топлина заигра по тялото ми като длан. Сякаш срещу мен се надигаше буря и от пронизващите мълнии въздухът беше наситен с електричество. Щракнах предпазителя на файърстара и внезапно разбрах кой е. Към мен решително крачеше Ричард. Приближаваше като развилнял се ураган.

Спуснах пак предпазителя, но не оставих пистолета. Ричард беше много ядосан и аз го усещах. Един път, в пристъп на гняв, той хвърли пред очите ми цяла голяма спалня от масивен дъб, сякаш беше от картон. Предпочитах пистолетът да ми е под ръка, просто за всеки случай. Не можех да не се презирам за това, но моралните терзания не бяха толкова силни, че да го прибера. Включих осветлението и замигах от силната светлина. Стомахът ме присви. Не исках да видя Ричард. Не знаех какво да му кажа след нощта, когато за пръв път преспах с Жан-Клод. Тогава бях избягала от Ричард, от онова, в което той се превръщаше при пълнолуние. Бях избягала от звяра Ричард.

Отидох боса до стола и събрах дрехите си. Оставих пистолета до мен на кревата и се заборичках със сутиена без презрамки, когато долових мириса на лосиона на Ричард. Под вратата нахлу въздух и аз разбрах, че се движи неговото тяло. Лосионът му не беше твърде силен и не би следвало да го долавям. Изведнъж разбрах, сякаш някой ми го прошепна в ухото, че Ричард също ме надушва през вратата и знае, че съм се парфюмирала с „Оскар де ла Рента“ за Жан-Клод.