Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

Почувствах как леко блъсва вратата с върховете на пръстите си и вдишва дълбоко мириса на моето тяло.

Какво, по дяволите, ставаше? Ние бяхме свързани вече два месеца и през това време аз не бях долавяла нищо подобно — нито с Ричард, нито с Жан-Клод.

До болка познатият ми глас на Ричард прозвуча:

— Анита, трябва да поговорим.

В гласа му, в цялото му тяло се усещаше гняв, дори ярост. Той беше като мълния, която всеки момент щеше да порази вратата.

— Обличам се — извиках аз. Чух го, че крачи пред вратата.

— Знам. Чувствам те. Какво става с нас?

Ако съществуват многозначителни въпроси, този беше такъв. Интересно дали той чувстваше ръцете ми, както аз бях почувствала неговите преди малко?

— Откакто сме свързани от триумвирата, никога не сме били толкова близко един до друг на разсъмване, колкото сме сега. И Жан-Клод не е тук да ни служи за буфер.

Надявах се, че е точно така. В противен случай оставаше само един вариант — Съветът да е сторил нещо с нашите знаци. Едва ли, но нямаше да знаем със сигурност, докато не питаме Жан-Клод. По дяволите!

Ричард натисна дръжката на вратата.

— Защо толкова се бавиш?

— Почти съм готова — отвърнах, докато навличах роклята. Всъщност от цялото ми облекло тя беше най-лесна за обличане. Обувките не бяха удобни за носене без чорапи, но боса пък съвсем не бих се чувствала готова. Не знам как да го обясня, но с обувки някак ми беше по-добре.

Отместих стола, отключих вратата и твърде бързо отстъпих назад, към отсрещната стена. Сложих ръце зад себе си, все още държейки пистолета. Ричард едва ли щеше да ме нападне, но никога не бях го усещала такъв. Гневът му гореше като огнено кълбо под лъжичката ми.

Той отвори вратата съвсем внимателно, сякаш обмисляше всяко свое движение. Самообладанието му беше тънката линия между мен и неговата ярост.

На ръст беше метър и осемдесет и пет, широкоплещест, с високи скули и меки чувствени устни. Имаше трапчинка на брадичката и, общо взето, беше доста красив. Очите му бяха с все същия шоколадов цвят, само болката в тях беше нова. Косите му падаха на раменете на гъста вълна и бяха с такъв примесен с мед и злато кестеняв цвят, че за него трябваше да се измисли отделно название. Кестеняви е скучна дума, а косите му не бяха такива. Някога обожавах да прокарвам пръсти през тях, да ги загребвам с длани, докато се целуваме.

Той носеше кървавочервена риза без ръкави, която излагаше на показ мускулестите му ръце и рамене. Знаех, че всеки сантиметър от тялото му е с приятен кехлибарен загар. Всъщност не беше загар, а просто естественият цвят на кожата му.

Сърцето ми затупка в гърлото, но не от страх. Ричард ме разглеждаше в черната ми вечерна рокля. Почистила бях грима от лицето си, косата ми не беше сресана и чувствах как тялото му реагира на вида ми. Усещах го като вихър вътре в себе си. Наложи се да затворя очи, за да не гледам джинсите му и да проверя дали усещанията не ме лъжат.

Когато погледнах, той не беше помръднал. Просто стоеше всред стаята, стиснал юмруци, и дишаше малко по-тежко. Погледът му гореше диво, бялото на очите се открояваше — като на кон, който всеки момент ще се понесе в лудешки бяг.

Намерих сили да промълвя бездиханно:

— Каза, че трябва да поговорим. Е, говори.

Чувствах биенето на сърцето на Ричард, надигането и отпускането на гърдите му — сякаш тялото му беше мое. Бях имала такива моменти с Жан-Клод, ала никога с Ричард. Ако бяхме продължили да се срещаме, това щеше да е интригуващо. Сега бе просто смущаващо.

Ръцете му се поотпуснаха, той разтвори пръсти, борейки се с желанието пак да ги свие в юмруци.

— Жан-Клод каза, че ни защитава един от друг. Държи ни на разстояние, докато не сме готови за тази близост. Досега не му вярвах.

Аз кимнах.

— Да, твърде неловко е.

Той се усмихна и поклати глава, но погледът му остана все така гневен.

— Неловко ли? Само това ли изпитваш, Анита? Неловко ли ти е?

— Ричард, ти сам знаеш какво чувствам сега. И сам можеш да си отговориш на глупавия въпрос.

Той затвори очи, сключи ръце пред гърдите си и притисна дланите си с такава сила, че ръцете му затрепериха, а мускулите се изопнаха.

Почувствах как се отдръпна от мен, макар че тази дума не предава напълно усещането. Той сякаш издигна стена, мислена преграда между нас. Някой трябваше да го направи, но на мен дори не ми беше хрумнало да опитам. Видът на тялото му и моето усещане за него ме бяха превърнали в един трептящ хормон. Не, това не можеше да се опише с думи.