Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

Почти бях на път да го попитам топло месо ли харесва или студено, но овреме се спрях. Всъщност не исках да знам отговора. Целият този разговор не водеше натам, накъдето ми се искаше. Погледнах часовника си.

— Ричард, време е да вървя.

— Да отидеш да спасиш своите леопарди ли?

Погледнах го в очите.

— Да.

— Затова съм тук. За да те подкрепям.

— Тази идея на Жан-Клод ли е?

— Силви ми каза, че Грегъри отказал да я измъчва. Каквото и да правеха, когато беше жив Габриел, те са ликантропи, а ние помагаме на своите, дори да не са ликои.

— Леопардлаците също ли имат измислено название за себе си? — попитах аз.

Той кимна.

— Наричат себе си парди. Върколаците са ликои, а леопардите са парди.

Минах покрай него и рамото ми се отърка в голата му ръка. Косъмчетата по тялото ми бяха настръхнали от това съприкосновение, сякаш то беше много по-интимно. Но вече свиквах. Бях направила своя избор, колкото и да бях смутена. Да, аз все още желаех Ричард, дори го обичах. Но бях избрала вампира, а не е възможно да имаш едновременно вампир и върколак.

Извадих автомата изпод леглото и поставих ремъка през рамо.

— Жан-Клод каза, че не трябва никого да убиваме — отбеляза Ричард.

— Той знае ли, че си тук? — попитах аз.

Ричард кимна.

Усмихнах се, ала не много радостно.

— Той не ти ли каза? — попита Ричард.

— Не.

Ние отново се погледнахме.

— Не можеш да му имаш доверие, Анита, и ти го знаеш.

— Ти доброволно му позволи да ти постави първия знак. Каквото правех, Ричард, го правех, за да спася и двама ви. И неговия живот, и твоя. Ако ти наистина смяташе, че той е така дяволски ненадежден, защо ни свърза с него?

Ричард извърна поглед.

— Не мислех, че ще те изгубя — почти прошепна.

— Излез и почакай в коридора, Ричард.

— Защо?

— Не съм довършила тоалета си.

Погледът му се плъзна по краката ми, тъй бели в сравнение с черната рокля и черните обувки.

— Чорапите — тихо каза той.

— Всъщност още един кобур. Чорапите бяха изхвърлени снощи. А сега излез, ако обичаш.

Той излезе, без дори да направи последна язвителна забележка. Явен напредък. Когато затвори вратата, аз седнах на леглото, макар че друго се канех да правя. Да се върна за леопардите — тази идея вече не беше добра. Да се върна и Ричард да дойде с мен за подкрепа — това беше още по-зле. Но така трябваше да направим. Не можех да му заповядам да си остане вкъщи. При това наистина имах нужда от подкрепа. Колкото и трудно да ми беше в негово присъствие, той бе един от най-силните върколаци, които познавах. Ако не го мъчеше съвестта му с размерите на Роуд Айланд, той би бил много опасен. Разбира се, Маркус навярно би казал, че Ричард и така си е доста опасен. И щеше да е прав.

Пътувахме с джипа на Ричард към „Цирка“. Аз седях до него, но със същия успех можеше и да не съм там. Той нито ме поглеждаше, нито ме заговаряше. Но тялото му беше доста напрегнато и го издаваше. Знаеше, че съм там.

Шери и Зейн пътуваха на задната седалка. Когато Шери се качи в колата, аз се удивих. Бялото на очите й святкаше, а клепачите й потрепваха като от нервен тик. Тя изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да изпадне в безсъзнание. Зейн се държеше както обикновено — усмихваше се, поглеждаше крадешком. Както обикновено ли? Тази мисъл ме развесели. Та аз го бях видяла за първи път преди по-малко от едно денонощие и нямаше как да знам какво е „обикновено“ за него.

Шери беше потънала в седалката и бе обхванала с ръце раменете си. Тя бавно се свиваше на малко кълбо. Познавах я още по-малко и от Зейн, но такова поведение не беше обичайно за никого.

Обърнах се, колкото ми позволяваше предпазният колан, и попитах:

— Какво ти е, Шери?

Тя завъртя очи към мен, а после ги стисна. Поклати глава и още повече се сви. На бузата й се образува прясна синина. Не беше изключено синината да е била там, когато видях Шери за първи път. Но не бях сигурна.

— Зейн, какво й е?

— Бои се — отвърна той. Гласът му беше неутрален, но лицето му изразяваше нещо като злоба.

— Казах й, че участието в тази работа е напълно доброволно. Тя не е длъжна да идва с нас.

— Кажи го на мистър Мачо. — Зейн гледаше тила на Ричард.

Обърнах се и погледнах Ричард. Той не отвърна на погледа ми.

— Ричард, какво става?

— Тя ще дойде с нас — отвърна той много спокойно.

— Защо?

— Защото аз казвам така.

— Дрън-дрън!

Тогава той понечи да ме погледне хладно, но в погледа му прозираше гняв.