Лоръл Хамилтън - Небесносини грехове

Беше началото на септември -натоварено време в годината за възкресяване на мъртви. Изглежда треската, предшестваща Хелоуин, всяка година започваше все порано и по-рано.

Всеки съживител в „Съживители” ООД беше ангажиран плътно. Аз не представлявах изключение; всъщност, беше ми придложена повече работа, отколкото способността ми да издържам без сън можеше да поеме.

Г-н Лео Харлан би трябвало да е благодарен, че си е назначил среща. Не изглеждаше благодарен. Честно казано, не изглеждаше по какъвто и да било начин. Харлан беше среден.

Среден на ръст, тъмна коса, но не прекалено тъмна. Кожата му не бе нито прекалено бледа, нито прекалено тъмна. Кафяви очи, но с неотличим отенък на кафявото. Всъщност, найзабележимото нещо в г-н Харлан бе, че в него няма нищо забележимо. Дори костюмът му беше тъмен, консервативен. Облекло на бизнесмен, което е на мода през последните двайсет години и вероятно ще продължи да бъде на мода и през следващите двайсет.

Ризата му бе бяла, вратовръзката - спретнато завързана, неговите нито прекалено големи, нито прекалено малки ръце бяха добре поддържани, но без маникюр.

Външният му вид ми говореше толкова малко, че това, само по себе си, беше интересно и смътно обезпокоително.

Отпих глътка кафе от чашата си, върху която имаше надпис: „Ако ми пробуташ безкофеиново кафе, ще ти откъсна главата”. Бях я донесла на работа когато шефът ни -

Бърт, бе сложил безкофеиново в кафемашината, без да каже на някого, като си е мислел, че няма да забележим. Половината от офиса в продължение на седмица мислеха, че имат грип, докато не разкрихме подлия заговор на Бърт.

Кафето, което секретарката ни Мери беше донесла за г-н Харлан, стоеше на края на бюрото ми. Върху неговата чаша имаше лого на „Сьживители” ООД. Когато Мери първоначално донесе кафето му, той бе отпивал от него в продължение на минута. Беше поискал да е черно, но пиеше от него сякаш не беше усетил вкуса му, или нямаше значение какъв е той. Беше го приел от учтивост, а не защото го иска.

Отпивах глътки от моето кафе, пълно със захар и сметана и се опитвах да компенсирам работата до късно снощи. Кофеин и захар - двете основни хранителни групи.

Гласът му бе като останалата част от него - толкова обикновен, че беше чак необикновен.

Говореше без никакъв акцент, без намек за регион или държава.

- Искам да възкресите моя прародител, г-це Блейк.

- Вече го казахте.

- Изглежда се съмнявате в мен, г-це Блейк.

- Наречете го скептицизъм.

- Защо бих дошъл тук, за да ви лъжа?

Свих рамене.

- Хората са го правили и преди.

- Уверявам ви, г-це Блейк, че казвам истината.

Проблемът беше, че не просто не му вярвах. Може би се държах като параноик, но лявата ми ръка под синьото сако беше нашарена от белези - от извитата следа от изгаряне под формата на кръст, където един вампирски слуга ме беше дамгосал, до резките от нокти на вещица-превръщач. Плюс белезите от нож - тънки и ясни в сравнение с останалото. А под синята пола и подплатата в кралско синьо имаше още белези. Коприната не се интересуваше дали се плъзгаше върху белези или върху гладка,

недокосната кожа. Бях заслужила правото си да бъда параноик.

- Какъв прародител искате да възкреся и защо?

Усмихнах се когато изрекох това, любезно, но усмивката не стигна до очите ми. Трябваше да започна да се упражнявам тя да изминава пътя до очите ми.

Той също се усмихна и очите му останаха толкова непроменени колкото моите. Усмихна се, защото на него му се усмихнаха, а не защото влагаше нещо в това. Отново се протегна към чашата за кафе и този път забелязах тежестта в предната лява част на сакото му.

Не носеше презраменен кобур, щях да го забележа, но в джоба горе в ляво имаше нещо потежко от портфейл. Можеха да бъдат много неща, но първоначалната ми мисъл беше „оръжие". Бях се научила да се вслушвам в първоначалните си мисли.

Човек не е параноик, ако хората наистина го дебнат.

Моето оръжие беше пъхнато под лявото ми рамо в презраменен кобур.

Това уравновесяваше нещата, но не исках кабинетът ми да се превърне в бойно поле. Той имаше оръжие. Може би.

Вероятно. Доколкото знаех, това можеше да бъде и наистина тежка табакера.

Но бих се обзаложила на почти всичко, че тази тежест беше оръжие. Можех или да стоя и да опитам да се разубедя от това мнение, или да действам сякаш съм права. Ако грешах, по-късно щях да се извиня, ако бях права, щях да оживея. По-добре жива и груба, отколкото мъртва и любезна.