Лоръл Хамилтън: Небесносини грехове

Изглежда Ричард е намерил малко покой. Не достатъчно, за да ходим на срещи. Но пък, хей, аз съм просто щастлива, че вече не е самоубийствено настроен. В този момент повече искам да е здрав и щастлив, отколкото да е с мен.

Ашър, Жан-Клод и аз стигнахме до разбирателство. Предполагам че може да се каже, че излизаме заедно. Може би си мислите, че да излизам с двама мъже едновременно не е нещо ново за мен, но с двама мъже на една и съща дата, по едно и също време - това си е новост.

Бащата на Стивън и Гоегъри е все още в града. Валентина и Бартоломе поискаха разрешение от Жан-Клод да го убият. Жан-Клод се съгласи, при условие че Стивън и Грегъри са съгласни. Терапевтът на Стивън смята, че за момчетата ще е по-добре, ако се справят сами. Коментарът на Грегъри бе:

- О, ще можем да го убием лично.

- Не това имах предвид - спря го Стивън.

Двамата все още спорят как да се справят със завърналия се в града им кошмар от детството. Тук съм съгласна с Валентина и Бартоломе. Да му размажат задника. Но няма да отнема избора от Стивън и Грегъри, не и щом терапевтът им смята че ще им навреди. Бог знае, че вече са понесли достатъчно поражения.

Но понеже не успяха да изпълнят своя дълг на честта, двете деца-вампири останаха в Сейнт Луис. Освен това нещо с дълга на честта, мисля че на Валентина не й се иска да е около Бел Морт, когато се изправи срещу Майката на Тъмнината. На мен също.

Има нощи, в които сънувам живата тъмнина. Ако спя с кръст, всичко е наред, но ако забравя, тя ме преследва. Бих си татуирала кръст, ако не се страхувах, че ще избухне в пламъци.

Вече съм в списъка с на цивилни експерти на Отряда за бързо реагиране. Ще ми се обадят, ако имат нужда от мен. Капитан Паркър беше безкрайно ядосан, че последните обновявания на федералните относно свръхестественото, не са толкова нови. ФБР няма чак толкова много приятели, които са чудовища. Ако имаха, щяха да знаят повече.

Лари се завърна в града, напълно подготвен за федерален маршал и ловец на вампири. Сватбата е насрочена за октомври. Тами заплашва, че ще участвам в церемонията. Какви приятели само.

Все още четем „Паяжината на Шарлот": „... цикадите пееха в тревата. Пееха песента за края на лятото, тъжна, монотонна песен. Лятото свърши и си отиде - пееха те, - Свърши и си отиде, свърши и си отиде ..."

Някои смятат, че това е тъжна глава, но винаги е била една от любимите ми. Лятото свърши и си отиде, но есента е тук и следва месец октомври, с най-синьото небе през годината. За пръв път от много години, не, грешка, за пръв път изобщо, имах някой, който да държи ръката ми и да ходи до мен под това синьо небе. С Ричард планирахме да го направим, но той имаше работата си, аз имах моята, и времето никога не ни стигна. Но сега имам Майка. И се уча, че трябва да отделяш време за важните неща. Трябва да се бориш, за да изваеш малки частици щастие от живота си или ежедневието ще изяде всичко.

Когато приключим с „Паяжината на Шарлот", Натаниел иска да започнем „Островът на съкровищата". На мен ми звучи добре.