Лоръл Хамилтън - Небесносини грехове

Върнах се обратно, внимателно, пазейки се от стъкла, както и от падане. Намръщих се към Зербровски:

- Видях дупките, но какво представляват?

- Ван Андерс се направи на Спайдърмен. Снайперстът и помощника му бяха разположени от другата страна на сградата. Не са могли да направят нищо.

Почувствах как очите ми се разширяват.

- Искаш да кажеш че дупките са там, където е забил дланите си в сградата и се е изкатерил?

Зербровски кимна усмихнато.

- Капитан Паркър крещеше, че не знаел, че върколаците могат да правят и това.

Хвърлих поглед назад през прозореца.

- Капитан Паркър не е единственият, който не знаеше. Искам да кажа, че те притежават силата, но могат да се порязват, да се дерат и дори да чупят кости. Може и да се лекуват бързо, но все пак ги наранява. - Погледнах нагоре към покрива, сякаш можех да видя издигащата се редица от дупки. - Прострелването сигурно боли дяволски.

Зербровски кимна.

- Ще му трябва ли спешна помощ, доктор или нещо подобно? Поклатих глава.

- Съмнявам се. Ако е достатъчно силен, че да може да се променя частично, тогава ще трябва да приема, че и способността му да се лекува също е много добра. Ако е така, ще е излекуван до два часа, може и по-малко. Ако си промени формата, когато пак се върне в човешка форма, ще е като нов.

- За всеки случай са уведомили всички спешни центрове.

Кимнах.

- Няма да навреди, предполагам, но не мисля че ще го хванете по този начин.

- Как ще го хванем, Анита? Как се лови нещо такова?

Погледнах го.

- Пита ли шефовете си дали можем да използваме върколаци да го проследят?

- Поставиха вето на идеята.

- Мисля че сега може да ги откриеш в по-благоприятно настроение.

- Мислиш ли, че приятелите ти ще ме слушкат на каишка?

- Всъщност мислех аз да държа каишката. - Телефонът ми звънна и звукът ме накара да подскоча. Отворих го, но не разпознах гласа. Не говоря толкова често с шефа на полицията.

Казах доста „Да, сър" и „Не, сър". След това телефонът избръмча и ме остави със Зербровски, втренчен в мен.

- С този, с когото си мисля, че говореше, ли говореше?

- Имам съдебна присъда за екзекуцията на Ван Андерс.

Очите на Зербровски се разшириха.

- Не тръгваш сама след него.

Поклатих глава.

- Не съм го и планирала.

Погледна ме така, сякаш не ми повярва. Даже се наложи да му дам думата си, че няма да се опитам да опукам Ван Андерс без подкрепление. Щях да имам подкрепление. Шефът на полицията ми беше казал по телефона, че са съгласни с идеята за върколашкото проследяване. Щях да имам подкрепление - ако можех да убедя Ричард да ми ги даде.

Поисках няколко найлонови плика за събиране на доказателства и нападнах коша с мръсното пране на Ван Андерс. Използвах ръкавици, не защото не исках да оставям миризмата си по тях, а защото не исках да докосвам нищо, което беше докосвало тялото на Ван Андерс. Запечатах дрехите в торбата и се надявах, че това щеше да е достатъчно, за да помогне на върколаците да го проследят. Щяхме да се върнем пак тук и да започнем с основите на тази сграда. Ван Андерс може и да се беше изкатерил нагоре, но трябва и да е слязъл долу отнякъде.

Зербровски закара мен, офицер Елсуърти и себе си до болницата, така че капитан Паркър да може да покрещи и на двама ни. Бейтс беше умрял на операционната маса.

Зербровски трябваше да понесе словесния бой, защото сержантът не надминава капитана по степен. Аз го понесох, защото надуших страха по Паркър. Не го обвинявах, че е уплашен. Мисля че всички бяхме уплашени, всеки човек в коридора. Всеки човек в апартамента. Всеки полицай и жена в града трябваше да са уплашени. Защото когато се случи нещо такова, полицията е тази, която трябва да разчисти бъркотията. Всички бяхме уплашени и така трябваше.

Срещнах се с Ричард в къщата му. Настанихме се на масата в кухнята, където бяхме седели толкова сутрини през уикендите. Той пиеше чай. Аз отпивах кафе. Не искаше да срещне погледа ми, а аз не знаех какво да кажа.

Хвана ме неподготвена, изричайки:

- Ако се беше придържала към моите морални норми, в този момент Ашър щеше да е мъртъв, или още по-зле - в капан в Европа с тази чудовищна кучка.

Бях почти сигурна, че „тази чудовищна кучка" беше Бел Морт.

- Вярно е - съгласих се и се опитах да запазя гласа си неутрален. Исках да се заемем с деловите въпроси и да помоля Ричард да ми даде временно някакви върколаци, но когато подходиш директно спрямо него, обикновено не се получаваше добре. Не беше необходимо кой знае колко, за да се обиди. Нуждаех се от сътрудничеството му, а не от още един скандал.