Лоръл Хамилтън - Небесносини грехове

- Стандартна процедура.

- И кога спря да бъде стандартна?

- Тогава става малко объркано. От Майер не се чува нищо повече по радиото, изобщо. Бейтс започва да крещи „Ранен полицай" и че имал нокти. Елсуърти и още един офицер успяват да излязат от вратата навреме, за да видят ясно Ван Андерс и двамата се кълнат че имал нокти, но все още бил в човешка форма. - Зербровски ме погледна.

- Честно казано, бях готов да си помисля, че на Елсуърти и ... - той обърна страницата от бележника си - Тъкър, им се е привидяло. Поклатих глава.

- Не, възможно е. - Поклатих глава и устоях на нуждата да разтъркам слепоочията си с пръсти. Започваше да ме боли главата. -При ликантропите, които съм виждала да го правят, ноктите просто изскачат. Все едно внезапно се отварят пет сгъваеми остриета. Не е имало нищо, което офицер... Бейтс ли беше, да види.

- Майер, Бейтс е все още жив.

Кимнах. Имената бяха важни. Беше важно да помниш кой е жив и кой - мъртъв.

- Ван Андерс е намушкал Майер. Когато ноктите са изскочили от пръстите му, ги е използвал като ножове.

- Явно Кевлар-а не спира нокти на ликантропи - каза Зербровски.

- Кевлар* не е направен да спира пробождаща атака - казах, -ноктите са подействали като остриета.

(*материал, от който се изработват бронежилетки, спира куршуми, не и ножове)

Той кимна.

- Ван Андерс използвал офицера като щит, държал го е на ноктите си като някаква... кукла, е последното, което каза Елсуърти.

- Трябвало е да отиде в болницата с другите - казах.

- Той изглеждаше добре, когато дойдох, Анита, честно. Не ги обвинявам, че не са го накарали да отиде.

- Е, сега не изглежда добре.

- Можем да го закараме в болницата, когато тръгнем натам. Погледнах го.

- Защо си мисля, че ще ходим до болницата за нещо повече от морална подкрепа?

- Просто си дяволски проницателна тази вечер.

- Зербровски - настоях.

- Казах на капитан Паркър, че ще дойда веднага, щом се появи маршал Блейк.

- Копеле такова.

- Той задава въпроси за чудовищата, на които аз нямам отговори. Може би Долф ги знае, но не искам да е тук. Успяхме да потулим най-лошото от това, което се случи в стаята за разпити с твоя космат приятел, но ако Долф си изпусне нервите на публично място... - той просто поклати глава.

Бях съгласна с него.

- Добре, ще дойда с теб в болницата и ще видя дали мога да отговоря на въпросите на капитана.

- Ах, но първо трябва да видиш това. - Той чак се усмихваше, колкото и неуместно да беше.

- Да видя какво? - попитах подозрително.

Той се обърна без да каже дума и ме поведе надолу по коридора към счупения прозорец. Уебстър беше отвел Елсуърти в другата посока, така че стояха толкова далеч от прозореца, колкото позволяваше коридора. Блазе му на Уебстър.

Когато бяхме достатъчно близо, очите ми започнаха да виждат нещо до прозореца. Имаше две чисти дупки от куршуми на стената близо до прозореца в края на коридора. Оръжията на отряда за бързо реагиране могат да преминат на напълно автоматичен режим само с щракването на едно ключе, но те са тренирани да стрелят и куршум по куршум. С двама ранени полицаи и чудовище на свобода, си бяха спомнили тренировките.

Зербровски махна на униформения да се отдалечи, така че имахме малко уединение. По килима почти нямаше стъкло, защото цялото бе излетяло навън.

- Да не би Ван Андерс да е хвърлил някого през прозореца?

- Хвърлил е себе си - каза Зербровски.

Втренчих се в него.

- Ние сме на двадесетия етаж, дори и върколак няма да може да се справи с такова падане. Може да не го убие, но ще го боли.

- Не е паднал надолу, отишъл е нагоре. - Махна ми да се приближа до прозореца.

Не харесвах прозореца. Долният му ръб беше много нисък, почти можеше да се прекрачи. Това прави гледката по-добра, но без стъкло в металната рамка, между мен и много дългото падане нямаше нищо освен празен въздух.

- Пази се от стъклата и не поглеждай надолу. Но, повярвай ми, Анита, заслужава си да се протегнеш навън само малко и да погледнеш нагоре. Погледни дясната страна на прозореца.

Сложих длан на стената и намерих място на рамката, което нямаше стъкла, за да се хвана. Въздухът се блъскаше в мен като лакоми ръце, готови да ме отнесат. Не ме е страх от височини, но идеята да падна от тях, виж, от това вече ме е страх. Преборих почти неустоимата нужда да погледна надолу, защото знаех, че ако погледна надолу, може и изобщо да не успея да погледна през прозореца.

Наведох се напред много внимателно и в началото не разбрах какво виждам. В стената на сградата имаше дупки, нагоре, чак до там, където очите ми можеха да проследят. Малки дупки, на равни интервали.