Лоръл Хамилтън - Небесносини грехове

- Не разбирам как си могла да им позволиш да се хранят от теб, Анита. - Той най-сетне вдигна поглед и идеалните му кафяви очи бяха изпълнени с болка и объркване, толкова неподправени, че ме болеше да гледам в тях.

- Вече малко трудно мога да хвърлям камъни, Ричард.

- Ardeur - каза той.

Кимнах.

- И на теб не мога да позволя да се храниш от мен.

- Разбирам - съгласих се.

Той огледа изпитателно лицето ми.

- Тогава защо си тук?

Наистина ли е мислел, че това ще бъде някакво сълзливо събиране, че ще се моля да се върне в леглото ми? Част от мен се вбеси, друга част беше тъжна, но нито една част от мен нямаше време за това.

- Върколакът, който изнасилва и убива жени, днес се е измъкнал от полицията.

- Не съм видял нищо по новините.

- Опитваме се да не се разчува.

- Тук си по работа - гласът му беше тих.

- Тук съм, за да попреча други жени да бъдат убити.

Той стана от масата и за момент се уплаших, че ще си тръгне, но той махна калпака за чайник и си напълни отново чашата.

- Не е от моите вълци, Анита.

- Това го знам.

Той се обърна и първите наченки на гняв се появиха.

- В такъв случай какво искаш от мен?

Въздъхнах.

- Ричард, обичам те, може би винаги ще те обичам, но нямам време за тази разправия, не точно сега.

- Защо не сега? - попита и вече беше ядосан.

Отворих папката и извадих първата снимка. Задържах я, така че да може да я види. Той се намръщи, присви очи, най-накрая съзнанието му проумя образа и лицето му се изпълни с крайно отвращение. Обърна се настрани.

- Защо ми показваш това?

- Убил е три жени тук и повече от половин дузина в други държави. Това са само тези, за които знаем. В момента е на свобода и избира нова жертва.

- Не мога да направя нищо по въпроса.

- Но аз мога, стига да ми дадеш няколко върколака, които да ми помогнат да го проследим.

Той ме погледна, след което се извърна, защото все още показвах снимката.

- Да го проследят, имаш предвид като кучета?

- Не, повечето кучета няма да следят превръщач, страхуват се прекалено много от тях.

- Ние не сме животни, Анита.

- Не, не сте, но в животинска форма притежавате обоняние на животни и мозък на човек. Можеш да проследяваш и да разсъждаваш.

- Очакваш аз да направя това?

Поклатих глава и поставих снимката върху купчината. Станах и разпръснах купа върху масата на Ричард.

- Не, но Джейсън би го направил, Джамил също, ако го помолиш. Бих добавила и Силви, но тя не е достатъчно добре, за да прави каквото и да било.

- Тя отправи предизвикателство към мен и загуби - отвърна Ричард. Погледът му продължаваше да прескача към снимките на масата. -Разкарай тези от масата ми.

- Той е навън в този момент и е напът да превърне още една жена в месо.

- Добре, добре, вземи Джейсън, вземи Джамил, вземи когото искаш, по дяволите.

- Благодаря. - Започнах да прибирам снимките.

- Не се налагаше да действаш по този начин, Анита.

- Кой начин? - попитах, докато затварях папката върху отвратителните снимки.

- Толкова сурово. Можеше просто да ме попиташ.

- Щеше ли да се съгласиш?

- Не знам, но тези снимки ще ме преследват.

- Видях реалността, Ричард, твоите кошмари не могат да бъдат по-лоши от моите.

Той се премести със светкавична скорост и ме сграбчи за рамото.

- Част от мен ги смята за ужасяващи, точно както се очаква, но друга част харесва снимките. - Пръстите му се впиха в рамото ми и ми направиха синини. - Трета част вижда просто прясно месо. - Между равните му и бели зъби се процеди ръмжене.

- Съжалявам, че мразиш това, което си, Ричард.

Той ме пусна толкова бързо, че едва не паднах.

- Вземи вълците, които ти трябват и се махай.

- Ако можех да размахам вълшебна пръчка и да те превърна в човек, единствено в човек, щях да го направя, Ричард.

Той ме погледна, очите му бяха станали кехлибарени като на вълк.

- Вярвам ти, но магическа пръчка не съществува. Аз съм това, което съм, и нищо няма да го промени.

- Съжалявам, Ричард.

- Реших да живея, Анита.

Погледнах го.

- Съжалявам, не те разбирам.

- Опитвах се да умра. Повече няма да го правя. Ще живея, каквото и да означава това.

- Радвам се, но ми се щеше да звучиш по-щастлив от избора си.

- Върви си, Анита, имаш да хващаш убиец.

Наистина имах, а времето не беше на наша страна. Но, въпреки това, не исках да оставям Ричард по този начин.

- Ще направя всичко, което мога, за да ти помогна, Ричард, знаеш го.

- Както помагаш на всичките си приятели.

Поклатих глава, събрах нещата от папката и се запътих към вратата.