Лоръл Хамилтън - Небесносини грехове

Погледнах Уебстър. Беше почти метър и осемдесет.

- Можеш ли да откриеш сержант Зербровски?

Уебстър внезапно стана по-висок. Осъзнах че се беше прегърбвал, умело, както го правят някои по-високи хора, особено ако са пораснали рано и не им е харесвало. Застанал с изправени рамене и опитвайки се да надникне над тълпата, беше поне метър осемдесет и три, може би дори и пет. Обикновено добре преценявам височината на хората.

- Той е в далечната част от стаята - и внезапно пак се сви, раменете му се закръглиха, все едно гърбът му се сби пред погледа ми. Поклатих глава и казах:

- Можеш ли да му привлечеш вниманието?

Лицето му придоби палав вид, изражение, което Зербровски и Джейсън ме научиха да ненавиждам.

- Мога да те сложа на раменете си, тогава ще те види.

Хвърлих му поглед, който накара ухилването му да се стопи до усмивка. Сви рамене.

- Съжалявам. - Извинението беше от типа, с който съм свикнала, такива ги раздава Джейсън, когато никак не съжалява.

Или Зербровски е по-добър медиум, отколкото си мислех, или се опитваше да се отърве от човека, който го притискаше. Той беше от специалните части, в пълно бойно облекло, все още с броня, но без шлем и маска и очите му изглеждаха диви. Бялото им продължаваше да се показва, като на кон, който е на път да хукне.

Зербровски ме видя и облекчението изписано на лицето му беше толкова чисто, толкова щастливо, че почти ме уплаши.

- Офицер Елсуърти, това е Анита Блейк, маршал Анита Блейк. Тя е нашия свръхестествен експерт.

Елсуърти се намръщи, примигвайки малко прекалено бързо. Сякаш отне повече време за думите да се просмучат и да придобият значение. Бях виждала достатъчно хора в шок, за да разпозная симптомите. Защо не беше в болницата с останалите от екипа си? Зербровски произнесе „Извинявай" само с устни към мен.

Елсуърти примигна към мен, кафявите му очи дори не изглеждаха фокусирани, сякаш това, което виждаше се намираше вътре в главата му. По дяволите. Само преди секунда крещеше на Зербровски, а сега се взираше в неща, които ние не можехме да видим. Вероятно преживяваше отново трагедията. Беше блед и тънък воал от пот покриваше лицето му. Хващах се на бас, че щеше да е лепкав на допир.

Приближих лице до Зербровски и попитах:

- Той защо не е в болницата с другите?

- Не искаше да отиде. Каза, че искал да пита РОСР, как по дяволите на върколак може да му пораснат нокти, докато още е в човешка форма?

Сигурно съм реагирала на въпроса, защото Зербровски внезапно ме погледна през рамките на очилата си.

- Казах му че не е възможно превръщач да има нокти, докато е още в човешка форма. Сгрешил ли съм?

Кимнах.

- Превръщачът трябва да е много силен, за да го направи. Срещала съм само неколцина, които могат да се променят частично, докато все още изглеждат предимно като хора.

Зербровски снижи глас още повече.

- Вероятно щеше да е хубаво да го знаят преди да бяха нахлули при Ван Андерс.

- Мислех че минимум един човек от всеки отряд е ходил до Куонтико* за пълния курс свръхестествени лекции.

(*Един от известните центрове на ФБР)

- Така е.

Погледнах го възмутено.

- Не се мотая наоколо, правейки намеци, че знам повече за чудовищата от шибаното ФБР.

- Може би трябва да започнеш - тихо каза Зербровски.

Начинът, по който го каза отне силата на думите ми. Не можех да се ядосвам на Елсуърти, който стоеше и премигваше като невинен, станал свидетел на клане.

- Тук не е ли горещо? - попита Елсуърти.

Всъщност беше, с прекалено многото хора в прекалено малко пространство.

- Детектив Уебстър, бихте ли отвели Елсуърти навън в коридора да вземе малко въздух?

Уебстър направи, каквото го помолих и Елсуърти тръгна без никакво оплакване. Все едно беше използвал целия си гняв, преди да дойда и му беше останал единствено шока и ужаса от преживяното. Зербровски и аз останахме в малкия си ъгъл.

- Какво се е объркало? - попитах.

- Крещя ми Елсуърти, а преди това и капитан Паркър. Сега ме чака да си закарам задника в болницата, за да му обясня как, по дяволите, Ван Андерс е успял да направи това, което е направил?

- Какво точно е направил?

Зербровски изкопа вечния си бележник от джоба на сакото си. Бележникът изглеждаше така, сякаш беше търкалян в мръсотията, а после върху него беше стъпвано. Прелисти го, докато стигна до търсените страници.

- Ван Андерс съдейства напълно, когато влизат. Изглежда изненадан и не разбира защо някой би искал да го арестува. Закопчан е с белезници, претърсен е и двамата офицери Бейтс и Майер го извеждат в коридора, докато останалата част от екипа се прегрупира и провери останалата част от апартамента. - Вдигна поглед към мен.