Лоръл Хамилтън - Небесносини грехове

Той изглеждаше объркан.

- Когато ни спряхте за пръв път, това изглеждаше от изключителна важност за вас.

- Така беше и все още искам да разбера, но приоритетите се промениха.

Той се намръщи към мен.

- Играете игрички, г-це Блейк. Изморих се от игри.

В него нямаше страх. Изглеждаше уморен, предпазлив, недоволен, но не изплашен. Не се страхуваше от полицията, от мен, или от отиването в затвор. Нямаше я онази тревога, която повечето хора притежават по време на разпит. Това беше странно. Брадли беше казал, че правителството ни ще пусне Хайнрих да си върви. Той подозираше ли го, знаеше ли го? Ако е така, как го е разбрал? Откъде го е разбрал? Защо ни най-малко не се страхуваше от това да прекара известно време в затвор в Сейнт Луис?

Отворих първата папка. Съдържаше снимки с лошо качество от стари престъпления. Жени, които Ван Андерс е заколил в други страни, далече от тук.

Наредих снимките пред него, в спретната редица от клане в черно и бяло. Някои от снимките бяха с толкова лошо качество, че ако човек не знаеше, че гледа човешки останки, никога нямаше да познае. Ван Андерс беше превърнал жертвите си в теста на Роршах*.

(*става въпрос за известния тест с мастилени петна)

Хайнрих изглеждаше отегчен, почти отвратен.

- Вашият детектив О'Брайън ми ги показа. Вече се измъкнах от лъжите и.

- Какви лъжи биха могли да бъдат? - попитах. Отпих от кафето си, което не беше лошо. Поне бе прясно. Наблюдавах лицето му, докато отпивах.

Той скръсти ръце пред гърдите си.

- Че в града ви има нови убийства, идентични на тези, старите.

- Защо мислиш, че тя лъже?

Той понечи да отговори, след което затвори плътно устата си, устните му представляваха тънка, гневна черта. Само се взираше в мен, светлите му очи блестяха ядосано.

Отворих втората папка и започнах да поставям цветните снимки точно под старите черно-бели. Подредих ги в ярка редица от смърт и гледах как цветът от лицето на Хайнирх се отцежда. Когато седнах обратно, той изглеждаше почти сив. Наложи се да стана, за да стигна края на масата и да извадя снимките.

- Тази жена е убита преди три дни. - Извадих друга папка от купчината. Отворих я и наредих ветрилообразно снимките, които бяха отгоре, но не ги сложих при останалите. Не бях напълно сигурна, че ще успея да подредя, така че да съответстват на точното престъпление. Трябваше да бъдат белязани на гърба, но не го бях направила лично, така че не исках да рискувам. След като влезеш в съдебната зала, адвокатите стават много придирчиви относно доказателствата и всичко останало.

Посочих към папката със снимките.

- Тази жена е убита преди два дни.

Зербровски престъпи напред и ми подаде плик с полароидни снимки вътре. Подхвърлих плика върху масата, така че се плъзна към Хайнрих и той автоматично го хвана преди да падне на пода. Очите му станаха много големи, когато видя най-горната.

- Тези жени са умрели снощи. Смятаме, че жертвите са две, но, честно казано, все още не сме сглобили всички части от тела, така че не сме напълно сигурни. Може и да са повече, а може и да е само една жена, но количеството кръв е ужасно много за една, не мислиш ли?

Той постави внимателно плика със снимки на масата, така че да не се докосват до някоя от останалите снимки. Взираше се във всички снимки, лицето му бе станало смъртно бледо, а очите огромни.

Гпасът му се процеди сякаш му бе трудно да диша, а какво остава да говори.

- Какво искате да знаете?

- Искаме да попречим това да се случи отново - отговорих.

Той гледаше надолу към снимките, сякаш не можеше да отдели очите си от тях.

- Той обеща, че няма да го прави тук. Закле се, че може да се контролира.

- Кой? - попитах тихо. Да, правителството ни му беше дало име, но това бе същото правителство, което не желаеше да даде име на нашия Джон Доу.

- Ван Андерс - изрече шепнешком името. Вдигна поглед, и под шока се виждаше изненада. - Другият детектив каза, че знаете, че това е Ван Андерс.

Страхотно. Няма нищо по-хубаво от това да даваш повече информация на заподозрения, отколкото той ти дава на теб.

Свих рамене.

- Без свидетели е трудно да си сигурен.

Нещо като надежда проблесна в погледа му и той започна да възвръща част от цвета си.

- Мислите, че това може да е някой друг? Да не е Ван Андерс? Прехвърлих отново папките и Хайнрих трепна. Открих тънката папка със снимка на Ван Андерс и двете жени. Показах му снимката.

- Ван Андерс заедно с жертвите от снощното клане.

Той трепна на последната дума и цветът, който бе започнал да се връща на лицето му, отново започна да изчезва. Устните му изглеждаха безкръвни. За секунда помислих, че може да припадне. Преди никога не ми се е случвало заподозрян да припада.