Лоръл Хамилтън - Небесносини грехове

И двамата ме погледнаха.

- Знаем, че Ван Андерс е нашият човек, но не сме сигурни дали работи сам.

- Мислиш, че един от задържаните е помогнал на Ван Андерс да направи това? - О'Брайън махна с ръка към снимката, която Зербровски прибираше.

- Не знам. - Хвърлих поглед към Зербровски и се зачудих дали си мислеше това, което и аз. Първото съобщение гласеше: „Заковахме и този". Ние. Исках да съм сигурна, че Хайнрих не беше част от това „ние". Ако беше, тогава нямаше да ходи никъде, не и ако можех да го спра. Наистина не ми пукаше кой ще получи заслугите за решаване на случая. Просто го исках решен. Просто исках никога повече да не видя нищо толкова гадно, колкото тази баня, вана и... съдържанието й. Някога мислех, че помагам на полицията от чувство за справедливост, от желание да предпазя невинните, може би дори и от геройски комплекс, но напоследък започвам да разбирам, че понякога искам да разреша случаите по много по-егоистична причина. За да не ми се наложи никога повече да премина през местопрестъпление, лошо като това, през което бях минала току-що.

Хайнрих седеше зад малката маса, гърбът му беше отпуснат, което, в стол с изправена облегалка, е по-трудно, отколкото изглежда.

Грижливо подстриганата му къса руса коса все още беше добре оформена, но бе оставил очилата си върху масата и лицето му изглеждаше по-младо без тях. Според досието му беше по-близо до четиридесет, отколкото до трийсет годишен, но не изглеждаше на толкова. Притежаваше невинно лице, но знаех, че това е лъжливо. Всеки, който изглежда толкова невинен след 30-годишна възраст или лъже, или е докоснат от ръката на Господ. Поради някаква причина не смятах, че Леополд Хайнрих някога ще се превърне в светец. От което следваше само едно - той лъжеше. Но за какво? Ето това беше въпросът.

Пред него имаше кафе в чаша за еднократна употреба. Бе стояло достатъчно и сметаната беше започна да се отделя от тъмната течност, така че горният слой на кафето беше украсен със светли спирали.

Той вдигна поглед когато двамата със Зербровски влязохме. Нещо премина през бледите му очи: интерес, любопитство, тревога? Изражението беше изчезнало преди да мога да го определя. Той взе очилата си и ме погледна с неразгадаема, невинна физиономия. С очила изглеждаше по-близо до възрастта си. Нарушаваха очертанията на лицето му, така че човек първо забелязваше рамките.

- Искаш ли прясно кафе? - го попитах докато сядах. Зербровски се облегна на стената близо до вратата. Щях първо аз да започна да задавам въпроси на Хайнрих и да видим дали ще стигна до някъде. Зербровски даде ясно да се разбере, че е мой ред, но никой, включително и аз, не искаше да бъда сама с Хайнрих. Той ме следеше, а все още не знаехме защо. Агент Брадфорд беше предположил, че това е част от някакъв заговор да ме накарат да вдигна мъртъвци за някакви престъпници. Брадфорд не знаеше със сигурност. Докато не разберяхме, беше по-добре да бъда предпазлива. По дяволите, предпазливостта вероятно винаги беше за предпочитане.

- Не - отказа Хайнрих, - без повече кафе.

В едната си ръка държах прясно кафе, а в другата имах купчина папки. Оставих кафето на масата и демонстративно подредих папките до него. Погледът на Хайнрих се насочи към тях, след което спокойно погледна към мен.

- Пил си прекалено много кафе? - се поинтересувах.

- Не. - Физиономията му беше учтива, безизразна, с намек за предпазливост. Нещо го беше разтревожило. Заради папките ли беше? Прекалено много ли бяха? Такъв беше планът ни. На дъното имаше папки, които нямаха нищо общо с Леополд Хайнрих, Ван Андерс или с безименния мъж, който седеше в друга стая надолу по коридора. Бе невъзможно да притежаваш военно досие, към което няма име, но по някакъв начин тъмнокосият американец беше успял да го направи. В досието му имаше толкова места, задраскани с черно мастило, че почти не можеше да се чете. Фактът, че никой не даваше име на нашия Джон Доу, но признаваха, че някога е бил член на въоръжените сили, беше смущаващ. Караше ме да се чудя какво беше намислило правителството ни.

- Искаш ли нещо друго за пиене? - попитах.

Той поклати глава.

- Можем да се задържим за известно време тук.

- Говоренето причинява жажда - се намеси Зербровски отзад. Погледът на Хайнрих се насочи към него, след което се върна върху мен.

- Но не и тишината. - Устните му се извиха, което бе почти усмивка.

- Ако по някое време, докато тече този разпит, пожелаеш да ни осведомиш защо ме следеше, с удоволствие ще го чуя, но това наистина не е основната причина, поради която сме тук.