Лоръл Хамилтън - Небесносини грехове

- Планирали сте да ме отвлечете?

- Като последна възможност - отвърна той.

- Но тъй като Балфур и Кандучи не са харесали зомбито ми, планът е отпаднал?

- Тези имена ще свършат работа, но да. Получихме доклади, че можете да вдигнете зомбита, които мислят, че са още живи и които могат да минат за хора. Работодателите ми бяха много разочаровани, когато видяха записа.

Дължах благодарствено писмо на Мариан и сборището и. Ако не се бяха държали толкова взискателно с мен, щях да съм вдигнала хубаво и изглеждащо живо зомби, и сега можех да бъда отвлечена и оставена на милостта на Ван Андерс. Може би трябва да изпратя цветя на Мариан, картичка не ми изглеждаше достатъчно.

Опитах да задам още въпроси, но Леополд Хайнрих беше дал цялата информация, която възнамеряваше. Най-накрая поиска адвокат и разпитът приключи.

Влязох в основното помещение и там цареше хаос. Хора крещяха, тичаха. Дочух фразата „простреляни полицаи". Привлякох вниманието на детектив Уебстър с русата коса и лошо кафе.

- Какво се е случило?

О'Брайън отговори вместо него.

- Отрядът за бързо реагиране, който отиде да арестува Ван Андерс... Той ги е посякъл. Поне един е мъртъв, а може и повече.

- По дяволите - казах.

Беше облякла сакото си и вадеше чантата си от чекмеджето.

- Къде е Зербровски?

- Вече отиде.

- Може ли да се кача при вас?

Тя ме погледна.

- Закъде? Аз отивам в болницата.

- Мисля, че трябва да отида на местопрестъплението.

- Ще те откарам - намеси се Уебстър.

О'Брайън го изгледа многозначително.

- По-късно ще отида в болницата. Обещавам.

О'Брайън поклати глава и изтича към вратата. Всички тръгваха. Някои щяха да отидат в болницата. Други се бяха запътили към местопрестъплението, за да видят дали могат да помогнат. Трети щяха да бъдат при семействата на повалените полицаи. Но всички щяха да тръгнат. Ако наистина искате да извършите престъление в който и да било град, изчакайте докато не обяват, че има ранен полицай, тогава всички зарязват абсолютно всичко.

Щях да отида на местопрестъплението. Щях да се опитам да помогна да се разбере какво се е объркало. Защото нещо трябва да се е объркало прекалено много, щом Ван Андерс е надвил целия Отряд за бързо реагиране. Те са обучени да се справят с терористи, със ситуации със заложници, с наркотици, улични банди, биохимични заплахи, изберете сами неприятната ситуация и Отрядът може да се справи с нея. Да, нещо се е объркало ужасно много. Въпросът беше, какво?

Бях видяла достатъчно от работите на Ван Андерс, так че се подготвих за най-лошото. Ситуацията в коридора не беше дори близо до най-лошото. В сравнение с останалите местопрестъпления, беше направо чисто. Един униформен полицай стоеше до прозореца в края на коридора. Стъклото на прозореца липсваше почти изцяло, сякаш нещо много голямо беше хвърлено през него. Обърнах се при мисълта за един от най-добрите служители на града хвърлен оттам. Освен прозореца нямаше много друго.

Пръски кръв по бледо кафявия килим в коридора. Двете кървави следи по стената изглеждаха почти изкуствено, прекалено драматични на фона на мръснобелите стени. Това беше всичко. На

Ван Андерс не му беше останало време да се позабавлява. Един офицер беше мъртъв, може би двама, но бе имал време само да ги убие. Не бе имал време да ги нареже. Почудих се дали това го беше ядосало? Дали се чувстваше измамен?

В коридора се мотаеха полицаи, но звукът на гласовете, носещ се от отворената врата на апартамента, звучеше като далечно море.

Тъжно, ядосано, спешно, объркано море.

Апартаментът беше чист, недокоснат. Вътре не се беше развила схватка. Всички неприятности са започнали и свършили в коридора. Детектив Уебстър се беше качил заедно с мен. Все още стоеше на вратата, защото в стаята нямаше къде да се влезе. На всяко убийство има повече полицаи, отколкото ти се струва за нужно, но досега не бях виждала такава тълпа. Хората бяха почти от стена до стена, като на купон, с изключение на това, че всяко лице беше тъжно, шокирано или ядосано. Никой не си прекарваше добре. Зербровски ми беше звъннал по телефона на път за насам. Всички искаха отговори, отговори за чудовищата, отговори, които той не можеше да даде, защото, мамка му, просто не ги знаеше. Той го каза, не аз.

Колебаех се дали да викна за Зербровски или да му звънна на мобилния. Обикновено не ми пречи, че съм ниска, но този път не виждах нищо през тълпата и дяволски сигурно не виждах нищо над нея.