Лоръл Хамилтън - Небесносини грехове

- Да, но услугите ми са скъпи. Вероятно съм единственият съживител в тази страна, който може да възкреси толкова стар труп, без човешко жертвоприношение. Търсенето е голямо, ако схващаш намека ми.

- По мой начин, г-це Блейк, аз съм толкова добър в работата си, колкото и ти в твоята. -

Опита се да изглежда скромен и се провали. Изглеждаше доволен от себе си чак до тези обикновени и плашещи кафяви очи. - Мога да платя, г-це Блейк, не се съмнявай.

Споменах нечувана сума. Той дори не трепна. Започна да се пресяга към вътрешността на сакото си. Казах:

- Недей.

- Кредитната ми карта, г-це Блейк, нищо повече.

Той извади ръце от сакото си и ги протегна с разтворени пръсти, така че да мога да ги видя ясно.

- Може да приключите с документите и да платиш във външния офис. Имам други срещи.

Той почти се усмихна.

- Разбира се.

Той се изправи. Аз се изправих. Никой от нас не предложи да си стиснем ръцете. Той се поколеба на вратата. Спрях на разстояние, без да се движа толкова близо, колкото го правя при нормални обстоятелства. Място, за да маневрирам, нали разбирате.

- Кога можеш да свършиш работата?

- Тази седмица съм ангажирана плътно. Може да успея да те вмъкна следващата сряда. Или следващия четвъртък.

- А какво стана със следващия понеделник или вторник? - попита той.

Свих рамене.

- Плътно запълнени.

- Ти каза, цитирам: „Тази седмица съм ангажирана плътно". След това спомена за следващата сряда.

Отново свих рамене. Имаше времена, в които не ме биваше в лъжите, дори и сега не съм съвършена, но не поради същите причини. Усетих как погледът ми става безизразен и пуст докато изричах:

- Исках да кажа, че съм ангажирана през повечето време през следващите две седмици.

Той се взираше в мен достатъчно твърдо, че да ми се прииска да се свия. Преборих се с нуждата и му отвърнах с невъзмутим, смътно приятелски поглед.

- Следващият вторник е пълнолуние - изрече тихо той.

Примигах срещу него, борейки се да прикрия изненанадата от лицето си и мисля, че успях, но се провалих с езика на тялото си. Раменете ми се напрегнаха, а ръцете ми се свиха.

Повечето хора забелязват лицето ти, не останалата част от теб, но Харлан беше човек, който би забелязал. По дяволите.

- Значи е пълнолуние, хип хип ура, и какво от това? - Гласът ми беше толкова обикновен, колкото можех да го направя.

Той се усмихна с типичната си лека усмивка.

- Не те бива много в престорената свенливост, г-це Блейк.

- Не, не ме бива, но след като не се преструвам, това не е проблем.

- Г-це Блейк - каза той с почти ласкав глас - моля те, не обиждай интелигентността ми.

Почудих се дали да не отвърна с „но това е толкова лесно", но не го направих. Първо, въобще не беше лесно; второ, малко се бях изнервила от посоката на този лек разпит.

Но нямаше да му помогна с доброволно споделена информация. Говорй по-малко, това дразни хората.

- Не съм обиждала интелигентността ти.

Той се намръщи, което, мисля, беше толкова истинско, колкото тази негова лека усмивка.

Истинският Харлан надничаше.

- Според слуховете вече няколко месеца не си работила в нощта на пълнолунието.

Внезапно той започна да изглежда много сериозен, не по заплашителен начин, а сякаш се бях държала нелюбезно, бях забравила маниерите си по време на хранене или нещо подобно, и той ме поправяше.

- Може би съм Уикан. За тях пълнолунието е свят ден, нали знаете? Или поточно нощ.

- Уикан ли си, г-це Блейк?

Никога не ми беше необходимо дълго време, за да се уморя от игри на думи.

- Не, г-н Харлан, не съм.

- В такъв случай защо не работиш по време на пълнолуние?

Взираше се в лицето ми, изучаваше го, сякаш поради някаква причина отговорът беше поважен, отколкото би трябвало.

Знаех какво иска да кажа. Искаше да призная, че съм някакъв вид превръщач.

Проблемът беше, че не можех да го призная, защото не бе истина. Аз бях първият човек в тяхната история, който е Нимир-Ра, кралица на леопардите в пард на леопардлаци. Наследих леопардите, когато бях принудена да убия лидера им, за да му попреча да убие мен. Освен това бях и Бьолверк на местната глутница върколаци. Бьолверк беше повече от телохранител и по-малко от екзекутор. В общи линии това беше някой, който върши неща, които Улфрик или не може, или не би направил. Ричард Зийман беше местният Улфрик. В продължение на няколко години той беше и непостоянното ми гадже.

Точно сега не ми беше гадже, ама никак. Прощалните му думи към мен бяха: „И не искам да обичам някого, който се чувства по-спокойно с чудовищата от мен." Какво отговаряш на това? Какво можеш да отговориш? По дяволите, ако знаех. Казват, че любовта побеждава всичко. Лъжат.