Лоръл Хамилтън: Небесносини грехове

Той примига, сякаш въпросът ми го беше изненадал. Повечето хора не обръщат внимание на телохранителите, някои поради страх, че не знаят какво да правят, защото никога не са срещали такъв, а други защото са срещали такъв и ги считат за мебелировка - да бъдат игнорирани, докато не се наложи друго.

Той се поколеба, след което отвърна:

- Балфур.

Изчаках за секунда, но той не добави нищо.

- Балфур, едно име, като Мадона или Шер? - попитах с кротък глас.

Очите му се присвиха, раменете му се напрегнаха леко. Дразнеше се прекалено лесно.

Излъчваше заплаха и в погледа му имаше натиск, но той представляваше само физическа сила. Изглеждаше страшно, и го знаеше, но може би нямаше кой знае какво друго.

Рекс се намеси:

- Мислех, че си по-висока. - Постара се да звучи като шега с гласа си тип „радвам се да те видя".

Раменете на Балфур се бяха отпуснали, напрежението се отцеждаше. И преди са работили заедно и Рекс знаеше, че партньорът му не е най-стабилният здравеняк. Срещнах погледа на Рекс. Ако нещата се объркаха, Балфур щеше да е проблем, щеше да преиграе. Рекс нямаше.

Чух повишени гласове, един от тях принадлежеше на жена. По дяволите. Бях казала на адвокатите на г-жа Бенингтън да я държат вкъщи. Или не ми бяха обърнали внимание или не са били в състояние да устоят на очарователната й личност.

Цивилният полицай й говореше, гласът му се носеше спокоен, и се чуваше ниско буботене, докато той, очевидно, се опитваше да я държи на петнайсет метра от Конрой.

Преди седмици тя зашлеви адвоката и той я шамароса в отговор. След това тя нацели челюстта му с юмрук и адвокатът падна по задник. Горе-долу по това време се наложи съдебният пристав да се намеси и да прекрати нещата.

Присъствах на цялото веселие, защото в известен смисъл бях част от съдебното споразумение. Тази нощ щеше да реши изхода. Ако Гордън Бенингтън се изправеше от гроба и заявеше, че е умрял случайно, „Фиделис" трябваше да платят. Ако признаеше самоубийство, тогава г-жа Бенингтън оставаше с празни ръце. Наричах я „гжа" по нейно настояване. Когато се бях обърнала към нея с „госпожица Бенингтън", тя едва не ми отхапа главата. Не беше от жените, които се борят за права. Харесваше й да бъде майка и домакиня. Радвах се за нея, това означаваше повече свобода за останалите от нас.

Въздъхнах и минах през пътеката с бял чакъл към звука от повишаващи се гласове. Минах край униформения полицай, който се облягаше на колата си. Кимнах и казах:

- Здрасти.

Той кимна в отговор, погледът му беше насочен основно към хората от застрахователната компания, сякаш някой му беше казал, че неговата работа е да се погрижи те да не започнат да идват насам. А може и просто да не харесваше размерите на Рекс и Балфур. И двамата го надвишаваха с петдесетина килограма. За полицай той беше слаб и все още имаше това неопитно изражение на лицето си, сякаш не е бил дълго на тази работа и не е решил окончателно дали въобще иска да бъде.

Г-жа Бенингтън крещеше на полицая, който й препречваше пътя.

- Тези копелета са я наели и тя ще направи това, което й наредят. Ще накара

Гордън да излъже, знам го!

Въздъхнах. Бях обяснила на всички, че мъртвите не лъжат. В общи линии, само съдията ми беше повярвал, и ченгетата. Мисля, че „Фиделис" вярваха, че възнаграждението ми гарантира изхода и г-жа Бенингтън си мислеше същото.

Най-накрая тя ме видя над широките рамене на полицаите. С високите си токове стърчеше над полицая. Което означаваше, че тя е висока, а той - не чак толкова много.

Той може би беше 1.75 м., максимум.

Тя се опита да мине покрай него, като вече ми крещеше. Той се мръдна точно толкова, че да й попречи да мине, но да не се налага да я хваща. Тя се блъсна в рамото му и сведе намръщен поглед към него. Това спря крясъците й, за секунда.

- Махни се от пътя ми - нареди тя.

- Г-жо Бенингтън - избоботи дълбокият му глас - г-ца Блейк е тук поради съдебна заповед.

Трябва да й позволите да си свърши работата.

Той имаше къса, сива коса, малко по-дълга отгоре. Не мисля, че това беше някаква модна демонстрация, а по-скоро от известно време не бе ходил до фризьорския салон.

Тя отново се опита да мине покрай него, като този път го хвана, сякаш се опитваше да го премести от пътя си. Той не беше висок, но беше с широки рамене, с квадратно телосложение, квадрат от мускули. Тя бързо осъзна, че не може да го избута, така че се премести, за да го заобиколи, все още решена да ме наругае.

Наложи се той да я хване за рамото, за да я държи далеч от мен. Тя вдигна ръка към него и дълбокият му глас се чу ясно в спокойната нощ: