Лоръл Хамилтън: Небесносини грехове

Имаше хора, които зависят от мен в качеството ми на Нимир-Ра и Бьолверк. По време на пълнолуние спирах работа, за да бъда на разположение. Всъщност, беше просто и нищо от това не желаех да споделям с Лео Харлан.

- Понякога си взимам почивни дни, г-н Харлан. Ако те са по време на пълнолуние, то това е съвпадение.

- Според слуховете преди няколко месеца си била накълцана от превръщач и сега си една от тях.

Гласът му все още бе тих, но този път бях готова. Лицето ми, тялото ми, всичко беше спокойно, защото той грешеше.

- Не съм превръщач, г-н Харлан.

Очите му се присвиха.

- Не ти вярвам, г-це Блейк.

Въздъхнах.

- Не ме интересува особено дали ми вярваш, г-н Харлан. Това дали съм ликантроп или не, няма общо с това колко съм добра във възкресяването на мъртвите.

- Според слуховете си най-добрата, но продължаваш да ми повтаряш, че те не са верни.

Наистина ли си толкова добра, колкото твърдят?

- Още по-добра.

- Говори се, че си възкресявала цели гробища.

Свих рамене.

- Ще завъртиш главата на някое момиче с такива приказки.

- Твърдиш, че това е вярно ли?

- Има ли значение? Нека да повторя: Мога да възкреся прародителя ти, г-н Харлан. Аз съм един от малкото, ако не и единственият съживител в тази страна, който може да го направи, без да прибягва до човешко жертвоприношение. - Усмихнах му се със служебната си усмивка, тази, която бе като електрическа крушка - ярка и бляскава, и напълно лишена от съдържание. - В следващите сряда или четвъртък ще бъде ли удобно?

Той кимна.

- Ще оставя номера на мобилния си телефон, може да се свързваш с мен денонощно.

- Тази работа спешна ли е?

- Нека да кажем, че никога не знам кога може да ми предложат нещо, на което да ми е трудно да устоя.

- Не са само парите - констатирах.

Той отново се усмихна с неговата усмивка.

- Не, не са само парите, г-це Блейк. Имам достатъчно, но работа, която да представлява нов интерес... ново предизвикателство. Винаги търся такова нещо.

- Внимавай какво си пожелаваш, г-н Харлан. Винаги съществува някой, който е по-голям и по-страшен от теб.

- Не съм забелязал такова нещо.

Тогава се усмихнах.

- Или си по-страшен, отколкото изглеждаш, или не си срещал подходящите хора.

Той се загледа в мен продължително, докато не почувствах как усмивката ми не се изплъзва от очите ми. Погледнах мъртвите му очи с моите собствени. В този миг познатият извор на тишина ме изпълни. Това бе мирно място, в което отивах когато убивах. Огромно място, изпълнено с бял шум, където нищо не болеше, където не усещах нищо. Гледайки в безизразните очи на Харлан, се почудих дали и неговата глава не беше голяма и изпълнена с бял шум. Едва не го попитах, но се спрях, защото за секунда реших, че е излъгал, излъгал за всичко и ще опита да извади оръжието си от сакото. Това би обяснило защо иска да знае дали съм превръщач. За миг или два помислих, че ще се наложи да убия г-н Лео Харлан. Не бях уплашена или нервна, просто се подготвих. Това беше негов избор - да живее или да умре. Не съществуваше нищо друго, освен тази бавна, безкрайна секунда, в която се прави избор и се губи живот.

Тогава той се отърси, почти като птица, която намества перата си.

- Щях да ти напомня, че аз самият съм доста страшна личност, но сега няма да го направя.

Би било глупаво да продължавам да си играя с теб по този начин, сякаш ръчкам гърмяща змия.

Само го погледнах с празен поглед, като продължавах да стоя в това тихо място. Гласът ми се чу бавен, предпазлив, по същия начин, по който усещах тялото си.

- Надявам се, че днес не си ме излъгал, г-н Харлан.

Той ми се усмихна с онази негова смутена усмивка.

- Аз също, г-це Блейк, аз също.

Докато изричаше този странен коментар, той внимателно отвори вратата, като въобще не свали погледа си от мен. След това се обърна и напусна бързо, затвори плътно вратата след себе си и ме остави сама с притока на адреналин, който се отцеждаше като локва в краката ми.

Не страхът ме остави слаба, а адреналинът. Изкарвах си прехраната като възкресявах мъртъвци и легален екзекутор на вампири. Това не беше ли достатъчно неповторимо?

Нима трябваше да привличам и плашещи клиенти?

Знам, че трябваше да откажа на Харлан, но му бях казала истината. Можех да възкреся това зомби и никой друг в тази страна не можеше - без човешко жертвоприношение. Бях почти сигурна, че ако му бях отказала, Харлан щеше да намери някой друг да свърши работата. Някой друг, който или нямаше моите възможности, или нямаше моите принципи.