Лоръл Хамилтън - Небесносини грехове

Прекъснах обясненията му за семейното родословие. Не бях чула и дума от тях. Бях съсредоточена върху тежестта в джоба му. Докато не разберях дали е оръжие или не, нищо друго не беше от кой знае какво значение за мен. Усмихнах се и направих усилие това да стигне очите ми.

- С какво точно изкарвате прехраната си, г-н Харлан?

Той пое малко по-дълбок дъх и съвсем леко се намести в стола си. Това беше най-близкото нещо до напрежение, което бях виждала в мъжа. Първото реално, човешко движение. Хората шаваха. Харлан не.

Хората не обичат да си имат работа с хора, които възкресяват мъртъвци.

Не ме питайте защо, но ги изнервяме. Харлан не беше нервен, не беше какъвто и да било. Той просто седеше от другата страна на бюрото ми, смразяващ, а неопределените му очи бяха любезни и безизразни. Обзалагах се, че е излъгал за причината си да дойде тук, и че беше донесъл оръжие, скрито по тялото му, на място, което не можеше да се види лесно.

Харесвах Лео Харлан все по-малко и по-малко.

Оставих внимателно чашата си за кафе върху подложката за бюро, като продължавах да се усмихвам. Бях освободила ръцете си, което беше стъпка номер едно. Да извадя оръжието си щеше да бъде стъпка номер две; надявах се да я избегна.

- Искам да възкресите един от предшествениците ми, г-це Блейк. Не виждам работата ми каква връзка има тук.

- Угодете ми - отвърнах, като все още се усмихвах, но усетих как усмивката се изплъзва от очите ми като топящ се лед.

- Защо да го правя? - попита той.

- Защото, ако не го направите, ще откажа да поема случая ви.

- Г-н Вон, вашият шеф, вече взе парите ми. Той прие от ваше име.

Усмихнах се и този път имаше истински хумор.

- Всъщност, Бърт вече е само бизнес мениджър в „Съживители" ООД. Повечето от нас сме пълноправни партньори, като при адвокатска кантора. Бърт продължава да се занимава с деловата страна, но вече не ми е шеф.

Лицето му стана по-тихо, ако това бе възможно, по-затворено, по-тайнствено.

Сякаш човек гледаше лоша картина - всички технически подробности ги имаше, и въпреки това в нея нямаше усещане за живот. Единствените хора, които бях виждала да бъдат толкова затворени, бяха плашещи.

- Не бях наясно с промяната в статута ви, г-це Блейк. - Гласът му бе станал с един тон подълбок, но беше толкова пуст, колкото и лицето му.

Той караше всеки предупредителен звънец в мен да се задейства, раменете ми бяха стегнати от нуждата да извадя първа оръжие. Ръцете ми се спуснаха без да се замислям.

Чак когато неговите ръце се вдигнаха до страничните облегалки на стола му, осъзнах какво съм направила. И двамата се придвижвахме към по-добра позиция, за да насочим оръжие.

Внезапно се появи напрежение - тежко и наситено, като невидима мълния в стаята. Вече нямаше съмнение. Видях го в безизразните му очи и в леката усмивка на лицето му. Тази усмивка беше истинска, нямаше преструвка, нямаше лъжа. Оставаха ни секунди до извършването на едно от най-истинските неща, които едно човешко същество може да направи на друго. Щяхме да се опитаме да се избием. Наблюдавах, не очите му, а горната част на тялото му, в очакване на това предателско движение. Вече нямаше съмнение, и двамата знаехме.

В това тежко, наситено напрежение, гласът му ми се струваше като камък, хвърлен в дълбок кладенец. Гласът му, сам по себе си, едва не ме накара да посегна към оръжието си.

- Аз съм наемен убиец, но не съм дошъл за теб, Анита Блейк.

Не отделих очи от тялото му, напрежението не намаля.

- В такъв случай защо ми го казваш?

Гласът ми бе по-тих от неговия, почти само дихание.

- Защото не съм дошъл в Сейнт Луис да убивам някого. Наистина се интересувам предшественикът ми да бъде възкресен.

- Защо? - попитах, като продължавах да наблюдавам тялото му, да следвам напрежението.

- Дори наемниците имат хобита, г-це Блейк.

Гласът му беше делови, но тялото му оставаше много, много неподвижно. Внезапно осъзнах, че той се опитва да не ме подплаши.

Усетих как погледът ми подскочи към лицето му. То продължаваше да бъде невъзмутимо, неестествено неемоционално, но м него имаше и още нещо... следа от хумор.

- Кое е толкова смешно? - поисках да знам.

- Не знаех, че идването ми при теб ще бъде предизвикателство към съдбата.

- Какво имаш предвид?

Опитвах се да се държа за този остатък от напрежение, но се изплъзваше. Той звучеше прекалено обикновено, прекалено внезапно реален, за да мога да продължа да си мисля как вадя оръжие и правя кабинета си на решето. Изведнъж това започна да изглежда малко глупаво, и въпреки това... като гледах в тези мъртви очи, които хуморът никога не изпълни докрай, не изглеждаше чак толкова глупаво.