Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

Високата жена ме гледаше и явно не беше във възторг от срещата ни. Погледът й не беше враждебен, но не беше и дружелюбен. Шофьорът на таксито каза нещо, тя извади от джоба си пачка банкноти и му плати.

Таксито замина. От него не слязоха нито Вивиан, новата играчка на Господаря на зверовете, докато той е в града, нито Грегъри, братът на Стивън с неговата пробудила се съвест. Не ми достигаха поне още двама леопардлаци. Какво става?

Зейн тръгна към мен, сякаш бяхме стари приятели.

— Казах ти, Шери, тя е нашата алфа, наш leopard lionne . Знаех, че тя ще ни спаси.

Той падна на колене пред мен. Дясната ми ръка беше в джоба и стискаше браунинга, така че му се налагаше да поеме лявата. Достатъчно дълго бях общувала с върколаци, за да знам, че положението на алфа е свързано с докосвания и опипвания. Върколаците, също като животните, в които понякога се превръщат, се нуждаят от докосването за по-голяма сигурност. Затова аз не се съпротивлявах, но свалих предпазителя на браунинга.

Зейн хвана ръката ми внимателно, почти благоговейно. Притисна буза към пръстите ми и се потърка, както правят котките. Усетих как лизна опакото на дланта ми и предпазливо дръпнах ръката си. Струваше ми доста усилия да не отрия ръката си в палтото.

Високата блондинка, Шери, ако правилно бях разбрала, просто ме гледаше.

— Тя не спаси всички наши.

Гласът й беше поразително нисък контраалт. Мъркаше като котка, дори в човешкия си облик.

— Къде са Вивиан и Грегъри? — попитах.

Тя посочи натам, откъдето бяха дошли.

— Там са. Все още са там.

— Договорката беше да освободят всичките ми хора.

Зейн скочи на крака толкова бързо, че сърцето ми подскочи и машинално плъзнах пръст към спусъка. Поставих браунинга на предпазител и извадих ръката си от джоба. Те не се канеха да ме нападнат, но ако Зейн не престанеше да скача около мен като пънк версия на Тигъра от „Мечо Пух“, можеше случайно да натисна спусъка. Обикновено бях по-добре с нервите.

— Господарят на зверовете каза, че всеки, който те признава за доминант, може да си отиде, ако е в състояние да върви. Но той вече се постара Вивиан и Грегъри да не могат да ходят.

Стомахът ми се сви на топка.

— Какво имаш предвид?

— Когато си тръгнахме, Вивиан беше в безсъзнание — каза Шери и сведе поглед — Грегъри се опита да пълзи след нас, но не можеше, защото беше осакатен — тя вдигна очи, пълни със сълзи. — Той викаше след нас. Молеше ни да не го зарязваме — тя избърза сълзите с гневно движение на ръката си. — Но аз го изоставих. Той така виеше, а аз го изоставих, защото повече от всичко на света исках да се измъкна оттам дори това да означаваше да останат там приятелите ми и да бъдат измъчвани, насилвани и убивани.

Тя скри лицето си с ръце и зарида. Зейн се приближи към нея и я прегърна.

— Габриел също нямаше да успее да спаси всички. Тя направи всичко по силите си.

— Как пък не — казах аз.

Зейн ме погледна и потърка лице о шията на Шери, но погледът му беше сериозен. Той беше много доволен, че е останал жив, но не искаше да зарежем другите.

— Трябва да се обадя по телефона.

Влязох в сградата и след няколко секунди те ме последваха. Позвъних на същия номер, на който преди се бях обадила на Жан-Клод. До разсъмването оставаха няколко минути и той вероятно все още беше на крак.

Жан-Клод вдигна слушалката толкова бързо, сякаш очакваше да позвъня.

— Oui, ma petite .

— Грегъри и Вивиан не са успели да се измъкнат. Мислех, че си се договорил за всички.

— Другите принудиха Падма да се съгласи, но той постави условие: всеки, който иска да си тръгне, трябва да го направи със собствените си крака. Знаех какво е намислил, но това бяха най-добрите условия, които можах да договоря. Моля те, повярвай ми.

— Добре, но аз няма да ги изоставя. Ако Падма ще се прави на хитрец, и ние го умеем не по-зле.

— Какво смяташ да правиш, ma petite ?

— Ще се върна там и ще им помогна да се измъкнат. Нали Падма не е казал, че трябва да се измъкнат без чужда помощ?

— Не е — тежко въздъхна Жан-Клод. — Разсъмването застрашително наближава, ma petite . Ако си длъжна да сториш това, почакай поне два часа. Толкова ще са достатъчни да заспят дори най-могъщите от нас, но не чакай по-дълго. Не знам колко сън е необходим на членовете на Съвета. Може да се събудят много скоро.

— Ще почакам два часа.

— Ще ти изпратя някои от вълците. Ако Падма спи, те ще ти бъдат от полза.

— Чудесно.

— Трябва да тръгвам.

Телефонът замлъкна и аз почувствах, че слънцето се показа над хоризонта. Усещах как над мен се стоварва огромна тежест и само след миг ми стана трудно да дишам, тялото ми сякаш натежа с няколко тона. После това усещане премина и разбрах, че Жан-Клод се е отдал на дневния си покой. Дори с три знака, по-рано не бях усещала нищо подобно. Знаех, че Жан-Клод ме защитава от онова, което можеше да ме накара да почувствам третия знак. Той защитаваше дори Ричард. От нас тримата Жан-Клод знаеше най-много за знаците — как да ги използва, как да не ги използва и какво всъщност означават. Няколко месеца се занимавах с това и вече не задавах много въпроси. Понякога си мислех, че не искам да знам отговорите. И, ако се вярва на Жан-Клод, Ричард също не искаше да ги знае. Вампирът просто беше безкрайно търпелив с нас, като родител с умствено изостанали деца.