Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— Нямам време да се шляя по митинги, Анита.

— Смяташ ли, че вампирските заведения трябва да бъдат отделени? — попитах аз.

— Не ми задавай такива въпроси, Анита. Отговорите няма да ти харесат.

Аз и не бих задавала. Долф смяташе вампирите за чудовища, от които обществото трябва да бъде защитавано. Донякъде бях съгласна с него. Но аз спях с едно от тези чудовища. Затова ми беше трудно да бъдем с Долф от една и съща страна на барикадата. Съгласихме се, че по този въпрос не сме постигнали съгласие. Така запазвахме разбирателството помежду ни и възможността за съвместна работа.

— Щом толкова мразиш вампирите, защо не повярва на казаното от госпожица Пиърс?

— Защото не съм глупак — отвърна Долф.

— Извинявай — рекох аз. — Съжалявам, че дори за миг си помислих, че личните чувства могат да влияят на работата ти. Ти никога не би допуснал такова нещо, нали?

— Не знам — усмихна се той. — Ти все пак не си зад решетките.

— Ако ти разполагаше с доказателство за извършено от мен закононарушение, напълно е възможно да се озова там.

— Да, възможно е — съгласи се той и усмивката изчезна от лицето му. Погледът му отново стана празен, поглед на ченге. — Какво ти е на ръката?

Погледнах бинтованата си ръка, сякаш я виждах за първи път.

— Злополука в кухнята.

— В кухнята — повтори той.

— Аха.

— Какво се случи?

— Порязах се с нож.

— Какво правеше?

Никога не готвех вкъщи и Долф го знаеше прекрасно.

— Режех салам — вдигнах към него същия като неговия празен поглед. Някога, не много отдавна, на лицето ми се изписваше всичко, всяка мисъл. Но сега не е така. Гледах право в лицето подозрителния Долф и знаех, че моето лице нищо не издава. Единствено неговата непроницаемост можеше да наведе на мисълта, че лъжа. Но Долф знаеше, че лъжа. Нямах намерение да губя нито своето, нито неговото време, за да измисля правдоподобна лъжа. Защо да си правя труда?

Ние се гледахме един друг.

— Има кръв по чорапите ти, Анита. Сигурно е от салама.

— И още как — отвърнах аз и не можах да сдържа усмивката си. — Можех да кажа, че съм била нападната, и тогава ти щеше да ме накараш да направя писмено изложение на случилото си.

Той въздъхна.

— Ах, ти, немирнице. Пак шикалкавиш. Явно си се забъркала в нещо тази нощ — той стисна юмруци, всеки от които беше голям почти колкото главата ми. — Бих те нахокал, но каква полза. Бих те вкарал в единична килия, да полежиш до сутринта — той се засмя, но не му беше весело. — Обаче в нищо не мога да те обвиня, нали така?

— В нищо не съм се провинила, Долф — казах аз и вдигнах ранената си ръка. — Направих услуга на един приятел, като съживих мъртвец. Трябваше да си порежа ръката, защото бе необходима кръв. Това е всичко.

— Самата истина ли?

Аз кимнах.

— А защо не ми каза веднага?

— Защото услугата беше безплатна. Ако Бърт разбере, че безплатно съживявам мъртъвци, ще получи удар. Но ще повярва в историята със салама.

Долф се засмя.

— Той дори няма да попита как си се порязала. Няма да му е интересно.

— Така е — кимнах аз.

— В случай че в кухнята стане още по-напечено и се нуждаеш от помощ, не забравяй да позвъниш.

— Няма да забравя, Долф.

— Добре — той вдигна бележника си. — Анита, постарай се този месец да не убиваш никого. Дори при явна самозащита натръшкваш твърде много трупове и накрая ще те приберат на топло.

— Вече шест седмици никого не съм убивала — почти седем, по дяволите. Губя темпо.

— Последните двама бяха единствените, за които можехме да приведем доказателства, Анита — поклати глава той. — И двата пъти при самозащита. В единия случай имаше свидетели, но тялото на Харълд Гейнър така и не се намери. Само инвалидната му количка остана на гробището. А Доминга Салвадор все още се води безследно изчезнала.

Аз му се усмихнах.

— Говори се, че синьората се е върнала в Южна Америка.

— Инвалидната количка беше цялата в кръв, Анита.

— Нима?

— Късметът все някога ще ти изневери и аз няма да мога да ти помогна.

— Не съм и молила за помощ. Освен това, ако бъде приет новият закон, ще имам значка на федерален агент.

— Това, че си ченге, все едно от какъв вид, не означава, че не могат да те арестуват.

Мой ред беше да въздъхна.

— Уморена съм и искам да се прибера. Лека нощ, Долф.

Той ме гледа още няколко секунди и каза: „Лека нощ, Анита.“ После се върна в стаята за разпити и ме остави в коридора.

Долф никога не ми се беше сърдил, докато не разбра, че се срещам с Жан-Клод. Не знам дали сам си даваше сметка колко се промени отношението му към мен, но то наистина се промени. Имах връзка с вампир и той вече не ми се доверяваше, както преди.