Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

Първите ми впечатления от нея бяха, че има големи сини очи, копринени руси коси, изящни черти на лицето и че е висока. Дори седнала, високият й ръст бе очевиден. Много малко жени умеят да бъдат едновременно високи и фини, но тя беше точно такава.

— Госпожице Вики Пиърс, това е Анита Блейк. Бих искал да й разкажете какво се случи.

Госпожица Пиърс премигна с големите си сини очи, пълни със сълзи, готови всеки момент да се търкулнат. Не се стичаха, забележете, но блестяха. Тя ги попиваше със салфетка. На шията й имаше лепенка.

— Сержант Стор, вече няколко пъти ви разказах всичко. — По бузата й се търкулна сълза. — Толкова съм уморена, прекарах такава ужасна нощ. Пак ли трябва да разказвам?

Тя се наведе към него на стола си, сключила ръце пред себе си, почти умолително. Притегателната сила на очите й би обезоръжила почти всеки мъж. Дори беше жалко, че целият този спектакъл е изигран пред коравосърдечния Долф.

— Само още един път, за госпожице Блейк — каза той.

Тя отмести поглед от мен към Зебровски.

— Моля ви, толкова съм уморена.

Зебровски се облегна на стената.

— Тук той е шефът.

Опитът й да използва женския си чар се оказа несполучлив. Само с едно мигване на сините си очи с невинен като на дете поглед тя превключи на режим „женска солидарност“.

— Вие сте жена. Знаете какво означава да сте сама сред всички тези… — гласът й спадна до шепот, — мъже — сведе поглед към масата и когато го вдигна, по прекрасната й кожа се стичаха истински сълзи.

Изпълнението й заслужаваше „Оскар“. Прииска ми се да изръкопляскам, но реших първо да проявя съчувствие. Щеше да има достатъчно време за сарказъм.

Заобиколих масата и се облегнах на нея, но не седнах. Деляха ме само няколко сантиметра от тази жена — почти бях нахлула в личното й пространство. Потупах я по рамото и се усмихнах, макар и да не бях чак толкова добра актриса, че да се просълзя.

— Вие вече не сте сама, госпожице Пиърс, аз съм тук. Моля, разкажете ми какво ви се случи.

— Адвокат ли сте? — попита тя.

Ако тя поискаше адвокат и проявеше настойчивост да го получи, с беседата щеше да е свършено. Аз застанах на колене пред нея, хванах треперещите й ръце, погледнах я в очите. Не можех да наподобя съчувствие, но интересът ми беше непресторен. Отделих й цялото си внимание. Вторачих се в лицето й така, сякаш се опитвах да го запомня за цял живот, и казах:

— Вики, моля те, позволи ми да ти помогна.

Ръцете й изведнъж престанаха да треперят под моите. Загледа ме с големите си очи, като кошута, надушила оръжието, но смятаща, че ако застине неподвижно, то няма да възпроизведе изстрел. Кимна, по-скоро на себе си, отколкото на мене, после стисна ръцете ми и лицето й беше самата искреност.

— Колата ми се повреди и влязох в бара на ресторанта да телефонирам — тя наведе глава и престана да ме гледа в очите. — Не биваше да ходя там. Ако жена влезе в бар сама, просто си търси белята. Но никъде наблизо нямаше телефон.

— Имаш право да ходиш, където искаш и когато искаш, Вики. Никой не може да ти отнеме това право, ако и да си жена.

Не ми се налагаше да се правя на възмутена.

Тя отново ме погледна изпитателно. Почти видях как се задвижиха зъбните колела в главата й. Помисли си, че съм й вече в джоба. Господи, твърде млада беше.

Пръстите й се вкопчиха в дланта ми. Те леко трепереха.

— Обадих се на един приятел да дойде да погледне колата. Аз съм студентка и не разполагам с много пари, затова не исках да се обадя веднага в гаража, преди приятелят ми да погледне. Надявах се, че той ще може да я поправи.

Тя доброволно издаваше твърде много информация. Вече се оправдаваше. Или просто беше повторила многократно тази история… Едва ли.

— Аз бих сторила същото — рекох. И наистина бих постъпила така.

Тя стисна ръцете ми, наведе се още повече към мен и заразправя с по-голямо увлечение.

— Този мъж беше там, в бара. Изглеждаше симпатичен. Поговорихме си и той ме покани да поседна с него. Казах му, че очаквам приятеля си, а той кимна с думите, че иска просто да си поприказваме — тя пак сведе поглед.

— Той каза, че никога не е виждал по-красива кожа от моята — тя пак ме погледна. — Нали разбирате, беше толкова романтично!

Беше толкова репетирано.

— Продължавай, слушам те.

— Позволих му да ми поръча питие. Знам, че не биваше — тя попи сълзите си с кърпичката. — Попитах го има ли нещо против да запаля цигара и той отвърна, че няма.

До лакътя й имаше пепелник, пълен с угарки. Нито Зебровски пушеше, нито Долф, значи малката Вики беше заклета пушачка.