Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— Ако й е било чак такъв проблем, че вампир е забил в нея кучешките си зъби, нямаше да се заиграва с него в бара. Нещо не се връзва.

— Да — каза той, — но не знам какво. Ако вампирът оцелее, ще даде показания.

— Бих искала да видя тази жена.

— Долф я закара в спешното отделение, за да промият раната от ухапването. Той ще я заведе в Управлението. Каза да отидеш там, ако искаш да си поговориш с нея.

Вече беше късно, бях уморена, но, дявол да го вземе, нещо не беше наред. Отново тръгнах към бара.

— Да не би да проституира и тук да си хваща вампири?

Той поклати глава.

— Отишла да се обади по телефона, после седнала на бара. Красавица е. На такава веднага ще се лепне някой. Просто лош късмет, че е случила на вампир.

— Аха — съгласих се аз. — Лош късмет.

Той продължи да лъска на малки кръгове барплота, гледаше ме.

— Ако ни даде под съд, ще ни съсипе.

— Няма да ви съди.

— Кажи го на „Крематориума“ в Бостън. Нали и там някаква жена била ухапана и ги довела до фалит чрез съдебни дела. А на входа там непрекъснато има охрана.

Потупах го по ръката и той замря при докосването. Кожата му беше станала твърда, почти като от дърво, както често се случва с вампирите, когато не се опитват да се правят на хора. Погледнах го в тъмните очи. Лицето му беше застинало и непроницаемо като огледало.

— Ще поговоря с предполагаемата жертва.

Той само ме погледна.

— Няма да има полза, Анита. Тя е човек, а ние не. Каквото и да правят във Вашингтон, това няма да се промени.

Аз отместих ръката си и устоях на желанието да я отрия в роклята си. Никога не ми е харесвало усещането при допир до вампирите, когато са вцепенени и отсъстващи, сякаш са от друг свят. Сякаш не са от плът, а по-скоро от пластмаса, като делфините, само че е още по-неприятно, сякаш под кожата имат не мускули, а нещо твърдо, като под кората на дърво.

— Ще направя, каквото мога, Хари.

— Анита, ние сме чудовища. И винаги сме били чудовища. На мен ми е много приятно да ходя по улиците като всеки друг, но това няма да е задълго.

— Може би да, може би не — рекох аз. — Хайде да се заемем с този проблем, а после с другите, съгласен ли си?

Той кимна и отиде да нарежда чаши.

— Проявихте голяма загриженост за него — каза Пери.

Всеки друг от групата би казал, че това не ми е присъщо. И, разбира се, всеки друг би ме нагрубил по повод роклята ми. Предстоеше ми да отида в Управлението на РОСР. Там навярно щяха да бъдат Долф и Зебровски. Те щяха много точно да се произнесат относно роклята ми.

В три часа след полунощ се озовах в Главното управление на „Регионалния отряд за свръхестествени разследвания“. За нас бяха изработили специални значки, на които пишеше „Отряд за привиденията“ с капеща кръв на червен или зелен фон, по избор. Зебровски ни ги беше раздал и всички ги носехме, дори Долф. Първият вампир, убит от нас след връчването на значките, пристигна в моргата с такава значка, забодена на ризата му. Така и не се разбра кой го беше сторил, но аз залагам на Зебровски.

Той ме срещна на стълбището, водещо към стаята на групата.

— Ако роклята се поскъси още малко, ще стане хубава ризка — каза той.

Измерих го с поглед от главата до петите. Светлосинята му риза се беше измъкнала от тъмнозеления панталон, вратовръзката му бе толкова разхлабена, че приличаше на гердан.

— Зебровски, да не би Кети да ти е сърдита?

Той се намръщи.

— Не, защо?

Посочих вратовръзката, която не подхождаше нито на панталона, нито на ризата.

— Пуснала те е да излезеш в такъв вид.

— Облякох се на тъмно — ухили се той.

Дръпнах леко черната му вратовръзка на фигурки.

— Не се и съмнявам.

Но той не се засегна. Тържествено разтвори вратата към стаята на групата ни и каза сияещ:

— Нашата млада красавица!

Мой ред беше да се намръщя.

— Зебровски, какво си намислил?

— Кой, аз ли? — рече той с престорено невинен поглед.

Поклатих глава и влязох в стаята. На всяко писалище беше поставен по един плюшен пингвин. Всички в помещението бяха заети с нещо — някои говореха по телефона, други пишеха, трети работеха на компютрите си, но на всяко бюро имаше пингвин. Никой не ми обърна внимание. Почти година бе изминала, откакто Долф и Зебровски бяха видели моята колекция от пингвини. Тогава никой не се заяде и аз реших, че ми се е разминало. Когато след Нова година Зебровски се върна от отпуска по болест, пингвините взеха да се появяват на най-неподходящи места — на седалката на колата ми, в багажника. Досега за тях сигурно вече бяха похарчили няколкостотин долара.