Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

Не знаех как да реагирам. Да не обръщам внимание? Да се преструвам, че в стаята няма никакви пингвини? Да ги събера един по един и да си ги занеса вкъщи? Да се ядосам? Ако знаех какво да направя, за да престанат с тази шега, щях да го сторя. Засега се опитвах да не обръщам внимание и да събирам пингвините. Но нито едното, нито другото даде резултат. Дори стана още по-зле, сякаш така ги поощрявах. Подозирах, че подготвят грандиозна кулминация. Нямах представа каква и не исках да знам.

— Радостно е да се види такъв трудов ентусиазъм в три часа през нощта.

— Не жалим нито силите си, нито времето — тържествено заяви Зебровски.

— Къде е Долф?

— В стаята за разпити, с жертвата.

Нещо в гласа му ме накара да го погледна по-внимателно.

— По телефона Долф я нарече „предполагаемата“ жертва. Защо никой не й вярва?

— Долф ще се вбеси, ако ти кажа — усмихна се Зебровски и ми направи знак с пръст. — Да вървим, девойче. Да те срещнем с тази, която искаме да видиш.

Аз го погледнах изпод вежди.

— Ако е някаква шега, много ще се ядосам.

Той придържа вратата пред мен.

— Да не развалихме срещата ти с граф Дракула?

— Не е твоя работа.

През стаята премина едно дружно „оооо“. Излязох, изпроводена от шумни дюдюкания. Зад гърба ми се чуваха откровено неприлични подмятания, дори физически невъзможни, дори за общение с вампир. Понякога е трудно да разграничиш сексуалните закачки от мачовското поведение.

Обърнах се и надзърнах през вратата.

— Май ревнувате, момчета.

Това предизвика нова вълна от възгласи. Зебровски ме чакаше на стълбището.

— Не знам дали ще виждам краката ти по-добре, ако вървя пред теб и гледам назад, или ако вървя зад теб. Мисля, че отпред ще е по-добре.

— Престани, Зебровски, иначе ще се оплача на Кети от теб.

— Тя ме знае, че съм коцкар — той заслиза по стъпалата, като сегиз-тогиз хвърляше погледи назад към мен.

Тръгнах надолу по стълбището и оставих роклята да се размята, както иска. Когато носиш рокля с цепки почти до талията и освен това искаш да ти е по-удобно да криеш пистолета си, то или трябва да ти е все едно, че те гледат мъже, или по-добре си облечи нещо друго.

— Как изобщо успя да убедиш Кети да се среща с теб, че и да се омъжи за теб?

— Напих я.

— Ще я питам следващия път, когато ме поканите на обяд у вас — засмях се аз.

— Тя ще ти разправи някаква глупава романтична небивалица — ухили се той. — Не й вярвай.

Спря се пред първата стая за разпити и тихо почука.

Долф отвори вратата и цялата я изпълни с тялото си. Той е не просто висок, но и с телосложение на професионален борец. Вратовръзката му беше вързана безупречно, бялата колосана яка плътно обгръщаше шията. Сивият му панталон беше със съвсем прави и остри ръбове. Единствената отстъпка на жегата и късния час бяха дългите бели ръкави на ризата му. Беше без сако. На пръстите на едната ръка се брояха случаите, когато бях виждала Долф с риза с къс ръкав.

Всички ченгета умеят да придават на лицето си непроницаемо или скучаещо изражение, някои дори имат почти благи физиономии. Но всеки държи в запас напълно безизразното лице. В очите им се чете пустота, скриваща всяка тяхна тайна. Такова изражение имаше Долф, когато разпитваше заподозрени. Сега той бе сърдит. Никога не го бях виждала да излиза от кожата си по време на разпит.

— Какво става? — попитах.

Той затвори след себе си вратата и излезе в коридора. Поклати глава.

— Не знам как ми дойде до главата такова нещо.

— Разкажи ми.

Той огледа облеклото ми, сякаш току-що го беше забелязал. Мръщенето му се размекна почти до усмивка.

— Някой е повлиял зле на гардероба ти.

Аз свъсих вежди.

— Имам пистолет на кръста си, затова. По-лесно ми е да го вадя през цепките. — Никога не бих започнала да обяснявам на Зебровски защо съм облякла едно или друго, обаче на Долф…

— Ооо! — възкликна Зебровски. — Покажи де, покажи.

Долф се усмихна и дори очите му заблестяха.

— Поне имаш добро оправдание да си показваш краката.

Скръстих ръце на корема си.

— Заподозряната наистина ли е тук, или ме повикахте само за да проверите дали дисциплината ми е на ниво?

Усмивката му изчезна и той отново се намръщи сърдито.

— Тя не е заподозряна, а жертва. Знам, че вече си говорила с Пери на местопроизшествието, но искам да изслушаш нейната версия и да ми кажеш мнението си — с тези думи той отвори вратата. Такъв беше Долф, не обичаше да влияе на хората си. Но, честно казано, в случая бе доста ненадейно. Нямах време да придам на лицето си професионално изражение. И когато се срещнах очи в очи с тази жена, все още изглеждах малко изненадана.