Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— Той обгърна с ръка раменете ми и се наведе към мен. Помислих си, че иска да ме целуне — тя се обля в сълзи, леко се прегърби, раменете й трепереха. — Ухапа ме по шията. Кълна се, че до този миг дори не подозирах, че е вампир.

Тя ме погледна на няколко сантиметра от мен, излъчвайки искреност.

Аз я потупах по ръката.

— Мнозина не могат да различат вампир от човек. Особено ако вампирът се е нахранил.

— Ако се е нахранил? — Тя мигна недоумяващо.

— Ако вампирът се е напил с кръв, той повече прилича на човек.

— А! — кимна тя.

— Какво направи, когато той те ухапа?

— Плиснах уискито в лицето му и го запалих със запалката си.

— Какво запали? — попитах аз. — Уискито или вампира?

— И уискито, и вампира — отвърна тя.

— Вампирите се възпламеняват много лесно. Той гореше добре, нали?

— Не знаех, че така ще пламне. Хората просто не горят така.

— Да. Наистина не горят.

— Разкрещях се и се дръпнах от него. И точно тогава влезе приятелят ми. Хората се развикаха. Ужасно беше.

— Да, представям си.

Тя ме гледаше. В очите й се четеше искреност, но не и ужас от онова, което беше направила. Нямаше и разкаяние. Тя внезапно стисна ръката ми, много силно, сякаш искаше да ме накара да разбера.

— Трябваше да се защитя.

Поставих ръката си върху нейната и се усмихнах.

— Какво те накара да запалиш уискито, след като го плисна в лицето му?

— Спомних си, че вампирите се боят от огън.

— Но ако се плисне спиртно питие в лицето на човек и се запали, ще изгори само течността. Ще лумне пламък и след малко ще угасне. После човекът ще те остави на мира, защото ще изпитва болка. Не се ли боеше да не ядосаш вампира?

— Но вампирите много лесно се възпламеняват, както сама казахте — рече Вики.

Усмихнах се още по-широко.

— Значи ти си знаела, че той ще пламне?

— Да — каза тя, вкопчена в ръката ми, сякаш искаше да ме накара да разбера в какво бедствено положение се намира.

— Аз си мислех, че вие не сте знаели, че вампирът ще пламне, госпожице Пиърс — намеси се Долф.

— Не знаех, докато той не се запали — отвърна тя.

— Вики, скъпа — погалих я по ръката, — ти току-що каза, че си знаела.

— Но вие първа го казахте.

— Вики, ти току-що каза, че си знаела, че той ще пламне, когато си го запалила.

— Не, не знаех — тя издърпа ръцете си от моите и изправи гръб на облегалката на стола. — Вие се опитвате да ме объркате.

— Не, Вики, ти сама се объркваш — поклатих глава аз и се отместих от нея, като все още я гледах в очите.

— Какво искате да кажете? — попита тя. През маниерите й на безпомощна девойка се прокрадна злост.

— Какъв беше този бар? — попитах аз, сякаш не бях там само преди двайсет минути. На разпитите често се налага да се повтаряш.

— Какво? — попита тя.

— Как се нарича барът?

— Не си спомням.

— Долф?

— „Огнено жертвоприношение“ — припомни Долф.

— Всеизвестното свърталище на вампири — засмях се аз.

— Това не е във вампирския район — рече тя. — Откъде да знам, че е вампирски бар?

— Ами табелата отвън със снимка на Кристофър Лий в ролята на Дракула?

— Късно беше и всичко друго беше затворено.

— В университетското градче на Делмар в петък вечер? Хайде стига, Вики. Можеше и по-добре да го измислиш — казах аз.

Тя докосна лепенката на шията си с потрепваща, изящна ръка.

— Той ме ухапа. — Гласът й затрепери и нови сълзи потекоха по страните й.

Аз се върнах при нея, поставих ръка на облегалката на стола й, наведох се към лицето й и казах:

— Ти лъжеш, Вики.

Тя скри лицето си с ръце и избухна в плач. Поставих пръст под брадичката й и я повдигнах.

— Добре се справяш, но недостатъчно добре.

Тя се изтръгна и скочи толкова рязко, че столът падна на пода.

— Аз бях нападната, а вие се опитвате да ме изкарате виновна! Вие сте жена. Мислех, че ще разберете.

— Престани да призоваваш към женска солидарност, Вики — поклатих глава аз. — Този номер няма да мине.

Тя дръпна рязко лепенката от шията си и я хвърли на пода.

— Ето, вижте, вижте какво ми направи той!

Ако тя очакваше да се смутя, не беше попаднала на подходящия човек. Приближих се към нея и наведох главата й настрани. Следите от зъбите на вампира бяха съвсем пресни. Чисто, фино ухапване, без оток по млечнобялата й кожа, без следи от смукане на кръв. Просто два прецизни белега от кучешки зъби.

Аз се отдалечих от нея.

— Плиснала си уискито в лицето му веднага, щом те е ухапал?

— Да. Не исках да ме докосва.

— Гаден вампир — усмихнах се аз. — Ходещ труп!