Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

Това ме ядосваше и натъжаваше. Ала още повече ми тежеше фактът, че преди по-малко от два месеца бих се съгласила с Долф. На човек, който спи с чудовища, не може да се има доверие. Но ето че аз го правех. Аз, Анита Блейк, се превърнах във вампирска стръв. Тъжно, много тъжно. Въобще не беше работа на Долф с кого се срещам, но не можех да го виня за отношението му към мен. То не ми харесваше, но не можех да роптая по този повод. Тоест можех, разбира се, но нямаше да бъде честно от моя страна.

Излязох, без да се отбия в главната квартира на полицейската група. Интересно колко ли време щяха да държат пингвините на бюрата си в очакване да се върна. При мисълта за всички тези глуповати наглед птици играчки, които седяха и чакаха завръщането ми, се поусмихнах, но не задълго. Проблемът не беше само в това, че Долф ми нямаше доверие. Той бе добър полицай, отличен следовател и ако действително се заемеше сериозно да търси улики, вероятно щеше да намери. Бог е свидетел, че моите несанкционирани убийства са напълно достатъчни да ме вкарат задълго зад решетките. Използвала бях способностите си за съживяване на мъртъвци, за да убивам хора. Ако това се докажеше, то автоматически щеше да доведе до смъртна присъда. А смъртната присъда над някой, който си е служил с магия, за да убива, съвсем не е като тази, която получава убиецът с брадва. Човек, който е насякъл цялото си семейството, може да прекара в строг тъмничен затвор следващите петнайсет години и през това време непрекъснато да подава молби за помилване. Но при убийство с помощта на магия молбите за помилване не се разглеждат. Процесът, осъждането и изпълнението на смъртната присъда стават в рамките на шест седмици, но обикновено по-малко.

Тъмничарите се боят от магии и не обичат да държат дълго при себе си вещици и други подобни. В щата Мейн затворили един магьосник и той призовал демони при себе си в килията. Не знам как са го оставили сам толкова дълго, че да успее да изпълни този ритуал. Онези, които били там и направили този гаф, вече не са сред живите и няма как да бъдат разпитани. Главите им така и не били намерени. Дори на мен не ми беше по силите да ги съживя и да ги накарам да говорят или да напишат какво им се е случило. Пълна бъркотия.

Магьосникът избягал, но по-късно го хванали с помощта на бели вещици и, колкото и да е странно, на група местни сатанисти. Никой от онези, които практикуват магия, не обича отцепниците. Всички те вредят на репутацията ни. За последен път в тази страна са изгорили жива вещица през 1953-а година. Казвала се е Агнес Симпсън. Виждала съм черно-бели фотографии от екзекуцията й. Всеки, който е изучавал нещо противоестествено, е попадал на нейна снимка поне в един учебник. Спомням си една, на която лицето й е още недокоснато от огъня, бледо, макар че дори от разстояние беше очевиден обхваналият я ужас. Дългите й черни коси бяха развени от потока на жегата, но все още не се бяха запалили. Само нощницата и халатът й бяха пламнали. Жената бе отметнала назад главата си и пищеше от ужас и болка. Фотографията бе получила „Пулицър“. Останалите снимки не са много популярни. На тях е показано последователно как тя гори, овъглява се и умира.

Не разбирам само как е било възможно да стоиш там спокойно и да снимаш. Може наградата „Пулицър“ да е талисман против кошмарите. А може и да не е, знае ли човек.

Добрах се до паркинга край жилищната сграда, в чийто сутерен беше тайната болница. Наближаваше пет сутринта. Зората се промъкваше през мрака, както студена ръка пори вятъра. Небето беше сиво посивяло, хванато между светлината и тъмата. Близо беше онази колеблива граница между деня и нощта, когато вампирите все още са активни и могат да ти разкъсат гърлото мигове след изгрева на слънцето.

Пред сградата спря такси. От него слезе висока жена с много късо подстригана руса коса, много къса пола и кожено яке, без обувки. След нея излезе Зейн. Някой беше платил гаранция за него и този някой не бях аз, следователно той се намираше под нежното покровителство на Господаря на зверовете. Само по щастливо стечение на обстоятелствата не беше присъствал при измъчването на Силви. Ако бе отказал, щеше да пострада още по-зле. Ако се беше съгласил, щеше да ми се наложи да го убия. Щях да се окажа в много неудобно положение.

Зейн забеляза, че вървя към него. Отново си бях облякла дългото палто с всичкото оръжие по него. Той ми махна с ръка и се усмихна. Беше само с блестящ черен панталон от винил, плътно обгърнал краката му, и с ботуши. А да, и с метална халка, прокарана през едното му зърно. Аксесоарите са си важно нещо.