Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

Разкрещях се — продължителен, нестроен вик, после втори още щом успях да си поема въздух. Почувствах как Ричард пълзи към мен, как ръцете и краката му се движат по пясъка, как мускулите на тялото му превръщат това пълзене в чувствено изкуство. Той се появи над мен — само лицето му, което ме гледаше. Дългата му коса падна като тъмна завеса. Кръв проблесна в ъгълчето на устата му. Чувствах, че той иска да я оближе, но се сдържа, и понеже бяхме толкова близо един до друг, аз знаех защо се сдържа. Заради мен. Страхуваше се да не си помисля, че е чудовище.

Неговата сила все още се опитваше да намери изход от тялото ми. Искаше още кръв. Искаше да излиже кръвта по лицето на Ричард и да пробва вкуса й. Искаше да се обгърне от топлината на тялото му и да стане едно цяло с него. Неговата сила го зовеше като измамен любовник, искаше той да разтвори за нея обятията си, тялото, разума си, да я приеме изцяло. Ричард й даде отделно име, нарече я свой звяр, но те бяха неразделни. В този момент аз разбрах защо Ричард толкова дълго и упорито се беше отказвал от тази сила. Тя беше самият той. Точно така както зверският му облик се формираше от собствената му човешка плът, така и яростта, разрушението произлизаха от самата му човешка душа. Неговият звяр възникваше от онази част на разума, която ние старателно скриваме и която изплува в съзнанието ни само в най-страшните ни кошмари. Не в сънищата, в които ни преследват чудовища, а в онези, в които чудовищата сме самите ние. Вдигаме окървавени ръце към небето и крещим, но не от страх, а от радост — чистата радост на убийството. Това е този момент на катарзис, когато потапяме ръце в горещата кръв на враговете си и нито една цивилизована мисъл не може да ни попречи да танцуваме на гробовете им.

Силата избухна в мен като биеща ме отвътре ръка, която се протяга към склонения над мен Ричард. Страх изпълни очите му, страх, който беше не за мен или от мен. Това беше страхът, че звярът е реалност и че всичките му морални принципи, всичко, което е сега или е бил някога, е само една лъжа.

Погледнах го.

— Ричард! — прошепнах. — Всички ние сме създания на светлината и мрака. Приеми своя мрак и няма да убиеш светлината. Доброто е по-силно.

Той рухна на земята, като се опираше на лактите си. Косата му падна на лицето ми, закри го от двете страни и аз се преборих с желанието да потъркам лицето си в нея. От такова разстояние можех да доловя мириса на кожата му, лосиона за след бръснене, но под този мирис беше самият той, Ричард. От тялото му се излъчваше топъл аромат. Исках да се докосна до тази топлина, да я обхвана с устни и да я запазя навеки. Исках го. Силата запламтя по-ярко при тази мисъл, разпалена от примитивни желания, които много трудно се поддаваха на контрол.

Той зашепна. Кръвта все още се стичаше на тънка струйка от устата му:

— Как можеш да твърдиш, че доброто е по-силно? Искам да излижа кръвта по собственото си тяло. Искам да притисна кървящите си устни към твоите. Искам да пиеш кръв от моята рана. Това е зло, а не добро.

Докоснах лицето му едва-едва, но дори от това леко докосване силата прескочи между нас като електрически заряд.

— Това не е зло, Ричард. Просто не е твърде цивилизовано.

Кръв се събираше на брадичката му в една-единствена трептяща капка. Тя падна на кожата ми — беше изгаряща. Неговата сила лумна като пламък и ме понесе със себе си. Тя искаше — не, аз исках да излижа кръвта по лицето на Ричард. Някаква съзнателна част от мен все още се съпротивляваше, когато повдигнах глава, за да го докосна с устните, езика и съвсем лекичко със зъбите си. Легнах отново със соления вкус на Ричард в устата си, но желаех повече. И това повече ме плашеше. Толкова се боях от тази част от него, от мен, колкото се боеше и самият той. Затова избягах от него в онази нощ с пълнолуние. Не защото той изяде Маркус, макар че и този ужас не беше малък, а защото си спомням как реагирах аз на всичко това. Преследваше ме споменът за мига, в който бях увлечена от силата на глутницата и в който ми се прииска да падна на колене и да участвам в кървавата им гощавка. Страхувах се, че звярът на Ричард ще погълне всичко човешко в мен. Боях се по същата причина, по която се боеше и Ричард. Но аз бях казала истината. Това не беше зло, просто не бе твърде човешко.

Той докосна с устни моите устни в трепетна целувка. От гърлото му се изтръгна нисък, приглушен звук и той внезапно притисна уста към моята толкова силно, че трябваше да отворя уста, иначе устните ми щяха да се разранят. Разтворих ги и езикът му проникна в мен, устните му обхванаха моите. Раната в устата му напълни устата ми с неговия вкус — солено-сладък. Държах с ръце лицето му, устните ми търсеха неговите и това вече бе недостатъчно. Кратко стенание се изтръгна от мен и се вмъкна в него. Стенание, породено от нужда, неудовлетвореност, желание, което никога не е било цивилизовано. Ние играехме Ози и Хариет, но онова, което искахме един от друг, беше повече в духа на „Дъслър“ или „Дентхаус“.