Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

Застанахме на колене, все още притиснали устни. Ръцете ми се плъзнаха по гърдите на Ричард, по гърба му и нещо дълбоко вътре в мен изпука и се отпусна. Как въобще съм могла да бъда толкова близо до него и да не го докосна?

Неговата сила се опита да се излее навън, но аз я овладях — така, както умеех да владея собствената си магия, да й давам възможност да нараства до момента, в който не можех повече да я сдържам.

Ръцете на Ричард се плъзнаха нагоре по краката ми, към дантеления горен край на черното бельо. Пръстите му погалиха голия ми гръб под роклята и само след миг бях разсъблечена.

Силата бликна нагоре, навън, изпълни и двама ни. Тя ни заля като бушуваща вълна от зной и светлина. Пред очите ми всичко заплува, разпадна се и двамата извикахме в един глас. Неговият звяр се върна в него. Почувствах как се изтръгна от мен, потече между нас като мощен поток и се вмъкна в Ричард, изпълни тялото му. Очаквах да почувствам как последната капка от този поток се влива в него, както пада на езика последната капка вино от чаша, но тази капка остана.

Някъде сред този поток от сила почувствах, че Ричард овладя своя звяр и прати пулсираща топлина към Джамил. Не знаех как се прави това, но Ричард знаеше. Почувствах, че Джамил се изцелява под този съкрушителен поток. Ричард отново застана на колене и ме прегърна. Притиснах лице към гърдите му. Сърцето му биеше досами бузата ми, като живо същество. По кожата му беше избила пот като бисерна роса. Близнах няколко капки на гърдите и вдигнах поглед към него.

Очите му бяха полузатворени от натежалите клепачи. Той сякаш спеше, но не беше така. Обхвана лицето ми с дланите си. Раната в устата му беше зараснала. Приливът на сила, неговият звяр, беше я излекувал. Той сведе меките си устни над моите и леко ги докосна.

— Какво ще правим сега?

Задържах ръцете му на лицето си.

— Ще правим това, за което дойдохме.

— А после? — попита той.

Поклатих глава, потрих лице в дланите му.

— Първо да се измъкнем живи, Ричард. После ще обсъдим подробностите.

В очите му се мярна внезапен страх, почти паника.

— Джамил! Едва не го убих!

— Но го и излекува.

Изражението на лицето му се посмекчи, но въпреки това той стана и отиде при своя лежащ помощник. Поне трябваше да се извини. Не можех да оспоря това.

Останах на колене, все още неуверена, че ще мога да се задържа на краката си — по ред причини.

— Не беше съвсем по начина, по който бихме постъпили аз и Гидиън, но така или иначе подейства — каза Томас.

Почувствах как цялата се изчервих.

— Простете.

— Няма за какво — изръмжа Гидиън. — Представлението беше чудесно.

Той пропълзя към нас, притиснал едната си ръка към тялото. По ръката течеше кръв от рамото и ярко се открояваше на бялата риза. Нямах абсолютно никакво желание да лижа кръвта по тялото му. И бях благодарна за това.

— Ричард ли ви подреди така? — попитах.

— Той беше започнал да се преобразява, когато вие го повикахте. Приехте неговия звяр и той се успокои.

Гидиън седна, наведен на една страна, и кръвта вече бе образувала локвичка на пода, но той не молеше за помощ — нито с дума, нито с поглед. Ала Томас протегна ръка към него и с неутрален, почти братски жест докосна рамото му. Силата им ме облъхна като силно, студено въздушно течение, от което по тялото ми пробягаха тръпки, но ако не я бях усетила, нищо нямаше да забележа.

— Това европейска сдържаност ли е? — попитах аз. — Или ние с Ричард направихме нещо съвсем погрешно?

Томас се усмихна, но отговори Гидиън.

— Нищо подобно. Аз дори се чувствам малко излъган — той потупа Томас по ръката и се усмихна така, че зъбите му блеснаха. — Има други способи за поделяне на сила, много по-спокойни и не толкова… зрелищни. Но сега вие сторихте онова, което беше необходимо. Отчайващото положение изисква отчаяни мерки.

Не му отговорих. Нямаше защо да обяснявам колко често присъствието на Ричард водеше до такива „отчаяни мерки“. Оттатък арената Джамил стана с помощта на Ричард. Зейн развърза двамата леопардлаци и поведе Вивиан към Грегъри. Те коленичиха до него, Вивиан прегърна Зейн и зарида.

Аз успях да стана и установих, че вече мога и да ходя. Отлично. Ричард стигна до леопардите преди мен. Той внимателно отстрани сплъстената коса от лицето на Грегъри и Грегъри го погледна в очите.

— Трябва да ти изправим краката.

Грегъри кимна и стисна устни в плътна тънка линия, както Шери неотдавна.

— По-добре да го закараме в болница — рекох аз.