Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

Грижите по цветята ми помогнаха да осъзная, че ще остана тук известно време. И че скоро няма да мога да се върна в градско жилище. Начинът ми на живот не ми позволяваше лукса да имам съседи.

— Красиви цветя — отбеляза Ричард, докато се приближавахме с колата към къщата.

— Просто не можах да оставя тук голо място.

Той смънка нещо неопределено. След почти тримесечна раздяла и дори без знаците, той ме познаваше и разбираше достатъчно добре, за да знае кога трябва да си замълчи. Ядосвах се на себе си, задето не можех да оставя цветната леха разкопана и незасадена. Ненавиждах онова нещо в мен, което ме беше заставило да я спретна. Не, не бях във възторг от женската страна на моята същност.

Ричард и Джамил внесоха Грегъри с носилката, която ни заеха в болницата. Лилиан така беше натъпкала леопардлака с обезболяващи, че той не чувстваше нищо. Благодарна й бях за това. Когато беше в съзнание, той виеше и стенеше.

Шери се оказа медицинска сестра, колкото и да е странно. Тя хвърли само един поглед на Грегъри и внезапно се преобрази в професионалистка, стана самоуверена и показа завидна компетентност. Сякаш се превърна в друг човек. Още щом Грегъри й позволи да го докосне, а не отказа помощта й, Шери се успокои. Но, да си призная, аз й повярвах едва когато видях, че доктор Лилиан й вярва. Лилиан беше сигурна, че Шери ще съумее да ни помогне да поставим шини на Грегъри, без да му причиним нови травми. Имах доверие на Лилиан, но все още се съмнявах в Шери. Макар и да не одобрявах това, че Ричард я беше ударил, бях съгласна, че този, който изостави някого, излагайки го на смъртна опасност, не заслужава доверие. Не е срамно да бъдеш слаб, но ако някой трябва да прикрива гърба ми, не бих се доверила на нея.

Вивиан не позволи на Зейн да я пренесе на ръце в къщата, макар да беше очевидно, че ходенето е болезнено за нея. Тя се вкопчи с две ръце за лакътя ми. Честно казано, ръцете й не бяха по-малки от моите, но тя изглеждаше някак крехка. Не беше заради ръста, не и заради това, че неотдавна бе станала жертва на насилие, а имаше нещо в самата Вивиан. Дори в чуждото червено сако и грубия син халат, който Лилиан й беше дала, Вивиан изглеждаше изящна, женствена, дарена с почти безплътна, неземна красота. Трудно е да изглеждаш красив и безплътен, когато половината ти лице е подпухнало от получените удари, обаче на нея й се удаваше.

Тя се спъна на каменистата пътека към къщата. Аз я подхванах, но коленете й се подкосиха и едва не я изпуснах на камъните.

Зейн се опита да ми помогне, но Вивиан тихо извика и скри лицето си на рамото ми. От момента, в който излязохме от колата, тя не позволяваше на никой мъж да я докосва. Зейн бе този, който я развърза, но тя, изглежда, считаше мен за своя спасител. Може би защото от всички спасители само аз бях жена, а в този момент жените не представляваха заплаха за нея.

Въздъхнах и му кимнах. Зейн отстъпи назад. Ако бях с кецове или дори с обувки без токчета, просто щях да я внеса в къщата. Но с обувки на осемсантиметрови токчета нямаше да мога да пренеса жена, която тежеше почти колкото мен. Ако пък хвърлех обувките, тогава роклята ми щеше да се влачи по земята и да я настъпвам. Страшно ми беше дотегнало това мое облекло.

— Вивиан! — тя не отговори. — Вивиан?

Тя все още се изплъзваше към земята. Разкрачих се по-широко, доколкото можех с тези ужасни обувки, и вече имах по-стабилна опора, когато краката й отказаха напълно и тя се строполи. Може би ако я метнех на рамо, както правят пожарникарите, щях да успея да я замъкна вътре дори на тези токчета, но аз бях видяла тялото й, дълбоките подкожни кръвоизливи на корема й. Ако я нарамех, щях да й причиня болка. Успях да я повдигна, но добре разбирах, че нямаше смисъл дори да се опитвам да ходя така.

— Повикай Шери — казах аз.

Зейн кимна и влезе в къщата.

Стоях с Вивиан на ръце и очаквах помощ. Юлското слънце палеше гърба ми през черното палто. По гръбнака ми се стичаше пот. Цикадите изпълваха зноя с жуженето си. Неголяма армия пеперуди прелиташе от цвят на цвят. Няма да ми повярвате, но аз всяка сутрин изпивах тук поне една чашка кафе, наблюдавайки тези глупави създания. Всичко това и сега си беше много живописно, но аз вече губех търпение. Колко време му трябваше на Зейн да каже на Шери да си размърда задника и да дойде тук? Възможно е, разбира се, тя да беше заета с Грегъри и със страшните му рани. В такъв случай щеше да се наложи да почакам. Не че ми беше трудно да стоя и да държа Вивиан. Просто се чувствах глупаво, че високите токчета ми пречат да я внеса в къщата. Чувствах се женствена в най-лошия смисъл на думата.