Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

За да убия времето, започнах да броя разните видове пеперуди, които се виждаха наоколо. Тигрова пеперуда, лястовича опашка, седефка, гигантска ливадна жълтушка, черна лястовича опашка, червен адмирал и дяволска пеперуда. Три миниатюрни синявеца се въртяха във въздуха като блестящи късчета небе. Красиво, но къде, по дяволите, се беше дянала Шери? Хайде стига. Много предпазливо тръгнах напред, но си изкривих глезена и трябваше да се дръпна назад, за да не изпусна Вивиан на камъните. Накрая се намерих седнала в цветната леха. Стъпкала бях бордюра от мъхави рози и няколко цинии. Космосите надвиснаха над мен, някои бяха двуметрови.

Вивиан тихо застена и отвори здравото си око.

— Всичко е наред — успокоих я аз. — Всичко е наред.

Така си и седях там, държах я на ръце и леко я люлеех, със задник в цветята и с почти изправени пред мен крака. Успяла бях да се задържа на краката си в обществото на вампири, върколаци, човешки слуги и подпалвачи, но чифт високи токчета ме бяха поставили на задника ми. О, суета, твоето име е жена. Макар, че този, който е написал това, никога не е виждал корица на списание като GQ .

Тигровата пеперуда, голяма почти колкото дланта ми, запърха пред лицето ми. Тя беше бледожълта с отчетливи кафяви ивици по крилата. Полетя над Вивиан и накрая кацна на ръката ми. Понякога пеперудите ближат потта по човешката кожа заради солта, но човек трябва да седи неподвижно. Само да шавне, и те отлитат. Но това насекомо изглеждаше упорито. Хоботчето му е малко по-дебело от обикновена карфица, представлява дълга извита тръбичка и може да се усети гъделичкащото му докосване.

Може би за трети път в живота ми на кожата ми се хранеше пеперуда. Не се опитах да я прогоня. Тя даряваше прохлада. Крилата й бавно потрепваха нагоре-надолу, докато ближеше сол, а мъничките й, почти безтегловни крачета стъпваха по ръката ми.

Шери излезе през вратата на къщата и когато ме видя, се облещи.

— Ранена ли си?

Поклатих глава, много внимателно, за да не изплаша пеперудата.

— Просто нямам на какво да се опра, за да стана.

Шери коленичи до нас и пеперудата отлетя. Тя погледа след нея.

— Никога не съм виждала пеперуда да прави така.

— Тя се нуждае от солта по кожата. Пеперудите кацат и по кучешки лайна, и по гнили плодове, за да се хранят.

Шери направи гримаса.

— Благодаря ти за разбиването на още една идилична представа.

Тя застана на едното си коляно, взе Вивиан от ръцете ми и се изправи. Вивиан застена, когато Шери се заклати, опитвайки се да запази равновесие. Вдигането на тежести изисква не само сила, но и баланс, а безчувственото тяло не е най-добрият балансьор.

— Да ти подам ли ръка? — попита тя.

Поклатих глава и се изправих на колене.

Шери ми повярва и тръгна към къщата. Тя се оказа по-умна, отколкото ми се беше сторило отначало. Разбира се, ако бях прекарала цялата нощ под нежните грижи на Падма, може би първото впечатление от мен също нямаше да е добро.

Опитвах се да изправя стъпканите цветя, когато пеперудата се върна. Тя запърха край лицето ми и аз усетих като убождане първия прилив на сила. Ако беше тъмно, бих казала „вампир“, но беше хубав светъл ден.

Станах и извадих браунинга от джоба на палтото си. Яркото жълто-кафяво насекомо биеше по лицето ми с тънки като хартия крилца. Онова, което само преди миг беше забавно, внезапно стана зловещо. За първи път в живота си прогоних пеперуда, сякаш беше нещо много неприятно. И може би наистина беше такова.

Не искам да кажа, че тази пеперуда бе вампир в буквалния смисъл на думата. Доколкото ми беше известно, вампирите не умееха да променят формата си. Не можеха, разбира се, и да издържат силната дневна светлина. Но нима знаех на какво всъщност са способни онези от Съвета?

Пеперудата отлетя към горичката в далечния край на алеята. Тя няколко пъти прехвръкна дотам и обратно, сякаш ме чакаше. Аз тръснах глава. Стори ми се глупаво да държа пистолета готов за стрелба заради някаква си пеперуда в горичката. Но там имаше и още нещо. Стоях посред лятната жега, слънцето приличаше темето ми. Тук би трябвало да съм в безопасност. Поне от вампирите. Нямаше да е честно от тяхна страна, ако бяха променили правилата.

Готова бях да се втурна към къщата и да повикам помощ, когато внезапно забелязах висока фигура, загърната в дебел плащ с качулка. Дори с този плащ разбрах, че е мъж. С такива широки рамене и висок ръст, кой друг можеше да бъде, освен Уорик? Само че бе изключено да е той. Уорик не беше чак толкова силен, че да бъде навън денем.