Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— Нуждаеш ли се от място за дневния си отдих? — попитах аз, но веднага си дадох сметка, че не биваше да питам. Дотолкова ли му имах доверие, че да го оставя без наблюдение в сутерена заедно с Жан-Клод и всички останали? Не съвсем.

— Ако днес е последният ми ден на слънце, няма да го пропилея в криене. Ще се поразходя в прекрасните ти гори, после ще се заровя дълбоко в лисата. И преди съм се крил в тях. Те падат и се натрупват нагъсто във вдлъбнатините.

Кимнах.

— Знам. Не знам защо си мислех, че си градско чедо.

— Много години съм живял в град, но първите ми дни са минали сред дървета, много по-мощни и по-пищни от тези. Земите на баща ми бяха далеч от градовете. Вече не е така. Там, където ловувах и ходих за риба като малък, вече няма дървета. Ивет ми разреши да си отида до вкъщи, в нейната компания. По-добре да не бях заминавал. Това отрови спомените ми, превърна ги в подобия на сънища.

— Хубавите спомени са също толкова реални, колкото и лошите — казах аз. — Не позволявай на Ивет да ти ги отнеме.

Той се усмихна, после потръпна. Пеперудите започнаха да кръжат във въздуха като есенни листа, вдигнати от вятъра.

— Трябва да тръгвам — той се отдалечи в посока към дърветата, съпроводен от шлейфа от ревностни пеперуди. Белият плащ скоро се скри зад един хълм, но пеперудите дълго се носеха зад него като дребни лешоядчета, бележещи линията на смъртта.

Пресякох двора, алеята и вече вървях по пътеката към къщата, когато чух шум от автомобил, движещ се по настланата с чакъл алея. Обърнах се. Беше Рони. По дяволите, бях забравила да й позвъня и да отменя утринния ни джогинг. Вероника (Рони) Симс беше частен детектив и моята най-добра приятелка. Заедно тренирахме поне веднъж седмично, обикновено в събота сутрин. Понякога ходехме в спортния център, понякога тичахме. Беше събота сутрин и аз бях забравила да й се обадя.

Стиснах пистолета си до хълбока, както беше скрит под палтото. Не че я интересуваше. Просто при мен този жест бе автоматичен. Ако си сред привилегированите, които имат разрешително за носене на оръжие, не се перчиш с него наляво-надясно. Преднамереното излагане на показ на оръжието без уважителна причина се окачествява като „заплаха с оръжие“ и може да доведе до отнемане на разрешителното. Също както млад вампир обича да оголва кучешките си зъби — чист признак на аматьорство.

Почувствах се виновна, че бях заставила Рони да бие напразно целия този път, и не забелязах веднага, че не е сама. С нея беше Луи Фейн — доктор Фейн, преподавател по биология във Вашингтонския университет. Те излязоха от колата едновременно, смееха се и се хванаха за ръце още щом колата престана да бъде преграда между тях. Бяха облечени като за джогинг. Тениската на Луи не беше напъхана в шортите му и бе толкова дълга, че при неговия ръст от метър шейсет и пет те едва се виждаха. Черната му коса беше късо подстригана, прическата хубаво оформена, но не се съчетаваше добре с твърде широката тениска.

Рони беше със светлосин колоездачен къс клин, който показваше дългите й крака в най-добрата им светлина. Под късата й тениска със същия цвят се виждаше плоският й корем. Тя вървеше към мен. Никога не се беше обличала толкова стилно само за да потича с мен. Дългата й до раменете руса коса беше току-що измита, изсушена със сешоар и блестяща. Липсваше само грим, но Рони не се нуждаеше от него. Лицето й сияеше. Сивите й очи имаха оня син оттенък, който се открояваше при правилно подбиране на дрехите по цвят. Днес тя ги беше подбрала добре и Луи не виждаше никого, освен нея.

Стоях, гледах ги как вървят ръка за ръка по пътеката и се питах кога ли ще ме забележат. Щом ме видяха, и двамата останаха почудени, сякаш се бях появила изневиделица. Рони прояви достатъчно такт да изглежда смутена, но Луи ми се стори много доволен. Случайно знаех, че са сексуални партньори, но беше достатъчно само да ги погледна как се държат един с друг, за да се убедя в това. Докато стояха и ме гледаха, пръстите му леко галеха кокалчетата на ръцете й. Не бях сигурна, че се обичат, но определено се желаеха.

Рони ме огледа от главата до петите.

— Не си ли твърде навлечена за тичане?

Намръщих се.

— Извинявай, забравих да ти се обадя. Току-що се прибрах.

— Какво се е случило? — попита Луи. Той все още държеше Рони за ръка, но всичко останало рязко се промени. Внезапно стана сериозен, дори някак по-висок, черните му очи внимателно ме изследваха, забелязаха превръзката на ръката ми и другите признаци на умора. — Миришеш на кръв и… — ноздрите му се разшириха — на нещо още по-лошо.