Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

Наложи ми се два пъти да отида от банята до спалнята и обратно. Първо, забравих да си взема нормален сутиен — сутиените без презрамки не са за продължително носене. Второ, смених с джинси грабнатите в бързината шорти.

Всеки път, когато влезех или излезех, усещах, че Ричард ме наблюдава. Зейн и Шери ни следяха с поглед като раздразнени кучета, които очакват да ги сритат. Напрежението все повече се сгъстяваше и леопардите го чувстваха. Сякаш Ричард мислеше много усилено и аз усещах този растящ натиск, който можеше да свърши с укори или с кавга.

Накрая си обух нови джинси с чудесен тъмносин цвят, който никога не се запазва твърде дълго, яркосин деколтиран пуловер без ръкави, бели спортни чорапи и бели кецове „Найк“ с черни кантове. Напъхах повечето стари дрехи в плетения кош за мръсно бельо и най-отгоре сложих роклята. Тя, разбира се, беше с обозначение „само химическо чистене“. Мушнах файърстара отпред в джинсите. За него имах вътрешен кобур, но той беше в спалнята. Не ми беше чак толкова необходим, че да се налага да мина още веднъж покрай Ричард. Боях се да не предизвикам съдбата. В края на краищата той щеше да настоява да поговорим, но аз не бях готова. Може би никога нямаше да съм готова конкретно за този разговор.

Преметнах през ръката си чуждото палто с тежкия браунинг в единия му джоб. Автоматът висеше на рамото ми като дамска чанта. Когато спалнята се освободеше, щях да го скрия в шкафа. Носиш ли толкова много заредени оръжия, номерът е да не ги оставяш да се търкалят където ти падне. Ликантропите са страхотни бойци, но повечето не знаят как се борави с огнестрелно оръжие. Има нещо изкусително в оставеното без надзор оръжие, особено ако е такова мощно като автомата. Той просто предизвиква у теб физически сърбеж да го вземеш, да се прицелиш и да пуснеш един откос. Или държиш оръжието в безопасност, незаредено и на предпазител, или винаги го носиш със себе си. Това е правилото. Отклониш ли се от него, позволяваш на осемгодишните хлапета да отнесат главите на малките си сестрички.

Влязох в гостната. Грегъри го нямаше на кушетката. Предположих, че са го отнесли в спалнята и отидох да проверя. Би било адски глупаво да позволя да отвлекат Грегъри от моята гостна, без да забележа.

Шери и Ричард го слагаха на леглото, а Зейн им помагаше. Грегъри вече идваше в съзнание, простенваше. Ричард забеляза, че надничам през вратата.

— Просто исках да видя как е Грегъри.

— Не, ти проверяваш дали не са го пипнали лошите.

Сведох поглед, после пак го вдигнах.

— Да.

Можехме да продължим разговора, но Грегъри се събуди, когато поставиха краката му в шините. Той застена. Лекарствата се извеждат невероятно бързо от организма на ликантропите. Шери напълни една спринцовка с някаква прозрачна течност и аз избягах. Не обичам инжекциите. Но, честно казано, не исках Ричард да ми чете лекция за пистолетите. Това, че беше ликантроп, не бе единственият ни проблем. Ричард смяташе, че убивам твърде лесно. Може и да беше прав, но аз вече неведнъж му бях спасявала кожата с бързо натискане на спусъка. Докато той със своята педантичност неведнъж ме беше излагал на опасност.

Върнах се по стълбището, поклащайки глава. Защо изобщо си досаждахме? По толкова много важни въпроси не бяхме на едно мнение. Нищо нямаше да излезе. Да, ние се желаехме и дори се обичахме. Но това не беше достатъчно. Ако не можехме да постигнем компромис по всички останали въпроси, накрая просто щяхме да се разкъсаме един друг. Най-добре би било да се разделим колкото се може по-безболезнено. Моята глава напълно се съгласяваше с тази логика, но другите части на тялото ми се противяха.

Долових аромат на кафе и тръгнах към кухнята. Тя би била много хубаво място, ако готвех или приемах гости там. Шкафчетата бяха изцяло от тъмно дърво, в средата на стаята имаше много свободно пространство, а над шкафчетата — куки за тенджерите и тиганите. Наличният кухненски инвентар не беше достатъчен за запълването дори на едно шкафче, камо ли за цялото останало бляскаво пространство. От всички помещения в моя нов дом, кухнята най-много ме караше да се чувствам като неканен гост. Тя беше твърде далеч от представата ми за онова, което сама бих избрала.

Рони и Луи седяха край малката ми двуместна кухненска масичка. Тя беше поставена върху издигната платформа в тристранен еркер. Това място беше проектирано за голяма кухненска маса за обеди и вечери и моето мъничко кътче за закуски би изглеждало временно решение, ако не бяха цветята. Те заемаха голяма част от масичката, бяха още един сюрприз.