Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

Рони и Луи се бяха отдръпнали от масата, освобождавайки място за нас. Струва ми се, че биха излезли от кухнята, ако бяха сигурни, че няма да се сбием. Джамил бе оставил кафето си, сякаш се приготвяше да се хвърли да ни разтървава. Но беше твърде късно да бъдем спасявани, отдавна беше късно.

— Нещастник — казах аз. — Заради теб стана така с нас.

— С нас тримата — уточни той.

— Прекрасно — рекох. Очите ми горяха, гърлото ми се сви. — Може би едно хубаво чукане наистина щеше да е достатъчно. Не знам. А твоите високи идеали стоплят ли те нощем, Ричард? Високите ти морални принципи правят ли те по-малко самотен?

Той направи последната крачка и ние почти се докоснахме. Гневът му преминаваше през мен като електрически ток.

— Ти ме измами, но сега в леглото ти е той, а аз нямам никого.

— Тогава си намери, Ричард, намери си някого, но престани с това. Чуваш ли? Престани.

Той отстъпи назад толкова рязко, че аз се олюлях. Излезе от стаята с широки крачки, оставяйки след себе си следа от гняв, подобна на дразнещ парфюм.

Останах за миг на мястото си, после рекох:

— Излезте, всички.

Мъжете излязоха, но Рони остана. Нямаше да се разплача, честна дума, но тя докосна раменете ми, прегърна ме изотзад и прошепна:

— Толкова съжалявам!

Можех да понеса всичко, само не и съчувствие. Заплаках, скрила лицето си с ръце, криех го от всичко и от всички.

На вратата се позвъни. Понечих да тръгна натам, но Рони каза:

— Има кой да отвори.

— Аз ще отворя — обади се Зейн от гостната.

Запитах се къде ли са Джамил и Луи. Може би утешават Ричард?

Отдръпнах се от Рони, избърсах лицето си.

— Кой ли може да е? На такова затънтено място сме.

Джамил и Луи внезапно се върнаха в кухнята. Или ме бяха чули, или и те бяха подозрителни като мен. Вдигнах автомата от пода и застанах до вратата, като държах оръжието до левия си хълбок, за да не се вижда. Файърстарът беше в дясната ми ръка, също скрит. Луи и Джамил застанаха от двете страни на вратата на гостната.

— Не ми закривайте полезрението — предупредих ги аз.

И двамата се отдръпнаха малко встрани.

— Аз не си взех пистолета — каза Рони.

— Браунингът е в джоба на палтото на пода.

Сивите очи на Рони се бяха поразширили, дишането й се беше учестило леко, но тя кимна и отиде за пистолета.

Зейн ми отправи въпросителен поглед и аз кимнах. Той погледна през шпионката.

— Прилича на доставчик на стоки по домовете. Носи цветя.

— Отвори — казах аз.

Зейн се подчини и закри с тялото си входната врата. Гласът на доставчика беше доста тих и не чувах какво говори. Зейн се обърна към мен.

— Казва, че трябва да се подпишеш за цветята.

— От кого са?

Човекът надзърна иззад Зейн и повиши глас:

— От Жан-Клод.

— Момент.

Оставих автомата на пода, за да не се вижда, и тръгнах към вратата, като държах файърстара скрит зад крака си. Жан-Клод постоянно ми изпращаше цветя, но обикновено изчакваше старите да започнат да увяхват или поне да посърнат. Днес той наистина се бе постарал допълнително в името на романтиката.

Човекът не беше висок на ръст, държеше кутия с рози, лявата му ръка беше върху кутията, с лист хартия върху подложка за писане към нея и вързан за подложката молив.

Зейн отстъпи от вратата, за да ми направи път, но първата ми работа беше да погледна през малкото пластмасово прозорче на кутията. Жълти рози. Спрях и се опитах да се усмихна.

— Полага ви се бакшиш. Почакайте да взема чантата си.

Човекът зашари с поглед из стаята и видя, че Джамил се приближава към него отляво, а Луи отдясно. Направих крачка встрани, като се стараех да не заставам право пред него. Той ме последва с розите, поставил дясната си ръка под кутията.

Джамил беше в най-добрия ракурс.

— Джамил? — обърнах се към него аз.

— Да — само отвърна той, но и това беше достатъчно.

— Няма нужда от бакшиш — каза човекът. — Закъснявам. Може ли просто да се подпишете и да тръгвам?

— Разбира се — отвърнах аз.

Джамил беше схванал какво става, но Зейн все още изглеждаше озадачен. Рони беше някъде зад мен. Не се решавах да я потърся с поглед, но се отместих още малко встрани и човекът ме последва с ръка, която не можех да видя, но в която, както потвърди Джамил, имаше пистолет.

Почти се бях изравнила с Луи. Той спря, като очакваше, че ще тръгна към него. И той беше разбрал. Чудесно, и сега какво?

Рони реши вместо мен.

— Хвърли пистолета или ще те застрелям.

Гласът й беше твърд и уверен. Успях да я погледна. Тя стоеше разкрачена, беше хванала с две ръце браунинга и се целеше в човека на вратата.