Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— Анита! — извика Джамил.

Аз се обърнах и насочих файърстара с едно движение. Онзи вече вдигаше ръката си и кутията. Видях как блесна пистолет. Той напълно пренебрегна казаното от Рони, целейки се в мен. Ако беше стрелял от бедрото си, щеше да има време за още един изстрел, но той се опита да застане в по-добра позиция за стрелба и това се оказа решаващо.

Зейн най-накрая реагира — тъкмо тогава, когато всъщност трябваше само да се махне от пътя, което бе поредното доказателство, че свръхестествената сила и бързина не са достатъчни. Нужно е да знаеш какво да правиш с тях. Зейн удари кутията и подложката, изби ги от ръката на доставчика и първият куршум на онзи отиде в пода.

Куршумът от първия изстрел на Рони попадна в касата на вратата. Зейн ми блокираше линията на прицел. Видях как пистолетът на доставчика се вдигна отново, но този път насочен към Рони.

Зейн се опита да хване пистолета и той произведе още два изстрела. Тялото на Зейн се разтресе и бавно се свлече на пода. Вече бях насочила пистолета, така че когато тялото на Зейн освободи прицелната линия, бях готова. Вторият куршум на Рони попадна в рамото на онзи и го запрати назад. Той стреля в мен и се строполи до вратата. Неговият куршум отиде нахалост, моят — не.

По гърдите на човека изби кърваво петно. Той ме загледа с широко отворени, почти смаяни очи, сякаш не разбираше какво му се е случило. И дори когато смъртта започна да изпълва очите му, той все още вдигаше пистолета, опитвайки се да стреля за последен път.

Двата изстрела отекнаха като гръмотевично ехо. Моят куршум попадна в гърдите му, куршумът на Рони отнесе горната част на главата му. Така се получава, когато бронебойните патрони „Тлейзър“ попаднат в незащитена плът.

Приближих се до човека с насочен в него пистолет, готова да стрелям още веднъж, но не се наложи. Гърдите му бяха кървава каша, а главата му изглеждаше така, сякаш някой се беше опитал да го скалпира, но се беше престарал. По стъпалата на входа се разливаха течности, по-гъсти от кръв.

Рони дойде при мен, целейки се в него. Тя хвърли един поглед и се втурна навън, олюля се, едва не се спъна в краката на мъртвеца. После падна на тревата и се разтресе от плач.

Зейн лежеше неподвижно и кървеше. Луи провери пулса му.

— Той умира — каза той. После изтри кръвта в тениската си и излезе навън да се погрижи за Рони.

Сведох поглед към бледата гръд на Зейн. Единият куршум беше попаднал в долната част на белите му дробове. От раната се издигаха червени балончета и се чуваше онзи ужасен звук, характерен за дълбоките гръдни рани, който говори по-добре от всеки медик, че раненият умира. Въпросът в такива случаи е не дали, а кога ще спре да диша.

Повикахме линейка и се оказа, че не могат да дойдат веднага. Имало много други спешни случаи. За щастие Луи изтръгна слушалката от ръката ми и се извини на любезната телефонистка.

Шери изтича в кухнята. Чувах я как захлопва вратичките на шкафчетата, как отваря и затваря чекмеджетата.

Отидох при нея. Тя стоеше насред стаята с извадено напълно празно чекмедже в ръката й. Очите й горяха с див блясък.

— Трябват ми найлонов плик, тиксо и ножица.

Нямаше смисъл да задавам глупави въпроси. Отворих малкото чекмедже на готварската печка и подадох на Шери ножица и тиксо. Торбичките бяха сред малкото неща, които можеха да се намерят в широкия кухненски бюфет.

Шери ги грабна от ръцете ми и се втурна към гостната. Нямах никаква представа какво е намислила, но тя имаше медицинско образование, аз — не. Ако с това можеше да осигури на Зейн още няколко минути, аз бях „за“. Линейката все някога щеше да пристигне. Въпросът беше да остане жив дотогава.

Доколкото можах да видя, Шери не използва ножицата. Залепи с тиксо плика към гърдите на Зейн, но остави незалепен един ъгъл. Явно беше нарочно, но аз не се стърпях и попитах:

— Защо единият ъгъл не е залепен?

Тя отговори, без да откъсва поглед от своя пациент:

— Отвореният ъгъл ще му позволи да диша. Когато вдиша, пликът спада и закрива раната. Това се нарича „превръзка-клапа“. — Говореше така, сякаш чете лекция. Не за първи път се запитах каква ли е Шери извън света на чудовищата. В нея сякаш живееха две различни личности. Никога не бях виждала някой — било то човек или чудовище, — който беше толкова различен в различните ситуации.

— Това ще му помогне ли да доживее до пристигането на линейката? — попитах аз.

Тя най-накрая ме погледна много сериозно.