Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— Надявам се.

Кимнах. Това беше повече от всичко, което можех да направя аз. Умеех да пробивам дупки в хората, но не ме биваше особено да запазвам живота им.

Ричард донесе одеяло и покри с него краката на Зейн, а горната част на одеялото Шери постави около раната така, както счете за нужно.

Ричард не беше облечен, бе само с хавлия около кръста. На загорялата му кожа блестяха капчици вода, явно не бе имал време да се подсуши. Когато се наведе да завие Зейн с одеялото, хавлията се изпъна по задника му. Гъстата му коса падаше на тежки кичури и струйки вода се стичаха от тях по гърба.

Той се изправи и хавлията оголи голяма част от бедрото му.

— Имам и по-големи хавлии — казах аз.

Той ме погледна и се намръщи.

— Чух изстрели. Размерът на хавлията не ме вълнуваше в този момент.

— Прав си. Извинявай — кимнах аз. Моят гняв към Ричард изглежда намаляваше право пропорционално на количеството на дрехите му. Ако той наистина искаше да спечели войната, трябваше само да се съблече и аз веднага щях да вдигна бялото знаме и да заръкопляскам. Смущаващо признание, но почти вярно.

Той прокара ръка по косата си, приглади назад кичурите, паднали върху лицето му, и изстиска водата. Това движение чудесно подчертаваше красотата на гърдите и ръцете му. Той леко изви назад гърба си и цялото му тяло се изпъна в дълга мускулеста линия. Знаех, че нарочно го излага на показ. Винаги ми се е струвало, че не съзнава какъв ефект има върху мен това, но сега разбрах, че си дава сметка. Докато гледах в гневните му очи, разбирах, че ми показва тялото си преднамерено. Виж какво си пропуснала, какво си изгубила, казваше ми без думи. Ако бях изгубила само великолепното тяло, нямаше да ми е толкова тежко.

Липсваха ми неделните следобеди, когато гледахме стари мюзикли. Съботните излети в гората, наблюдението на птиците, или целите уикенди, посветени на плуване със сал по Мерамек. Липсваха ми разказите му за случилото се през деня в училището. Той ми липсваше. Тялото му беше само един много приятен бонус. Надали по света имаше толкова рози, че да ме накарат да забравя онова, което Ричард почти бе станал за мен.

Той закрачи наперено към стълбището, за да продължи прекъснатото си къпане. Ако имах толкова силна воля, колкото би ми се искало да имам, нямаше да гледам след него. Изведнъж си представих съвсем ясно как излизвам капките вода по гърдите му и дръпвам рязко малката бяла хавлия. Този образ беше толкова ярък, че ми се наложи да извърна поглед и няколко пъти да вдишам дълбоко. Той вече не беше мой. Може би никога не е бил.

— Не искам да те откъсвам от приятната за теб гледка, но кой е мъртвият и защо се опита да те убие? — попита Джамил.

Ако си помислех, че вече съм достатъчно смутена, нямаше да съм права. Фактът, че бях позволила тези глупави мисли за Ричард да ме отвлекат от много по-жизненоважния въпрос за нереализирания убиец, само доказваше, че не съм в час. Това бе лекомислие, което не можеше да се опише с думи, непредпазливост, водеща към гибел.

— Не знам, за първи път го виждам — отвърнах аз.

Луи повдигна чаршафа, който някой беше хвърлил върху убития.

— И аз не го познавам.

— Недей, моля те — каза му Рони. Тя отново беше станала синьо-зелена.

Луи пусна чаршафа, но той падна някак накриво и прилепна към темето на мъртвеца. Кръвта попи в памучния плат като масло във фитил.

Рони тихо изхълца и хукна към банята.

Луи я проследи с поглед, аз гледах него. Щом забеляза това, той каза:

— И по-рано е убивала хора — изречението „С какво това е по-лошо?“ остана неизречено, но се подразбираше.

— Веднъж — казах аз.

— И тогава ли реагира така? — попита той и стана.

Поклатих глава.

— Струва ми се, че не можа да понесе гледката на разливащия се мозък.

В стаята влезе Гуен.

— Много хора, които спокойно гледат кръв, не понасят вида на други естествени течности — рече тя.

— Благодаря, госпожо психотерапевт — рече Джамил.

Тя се обърна към него като малка руса буря, неестествената й енергия се завихри на спирали из стаята.

— Ти си гаден хомофоб!

Аз повдигнах вежди.

— Нещо ми се губи връзката?

— Джамил е от онези мъже, които смятат, че всяка лесбийка е всъщност хетеросексуална жена, която не е намерила подходящия мъж. Той така ми се натискаше, че се наложи Силви да го срита по задника.

— Що за думи от устата на квалифициран психотерапевт — каза Джейсън. Когато започна стрелбата, той бе дотърчал от сутерена, където бяхме настанили вампирите за дневния им отдих. След като вълнението поутихна, той се върна да провери как са всички.