Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— Искаш ли един съвет от леля си Рони?

Не можех да не се усмихна — едва-едва, но по-добре, отколкото никак.

— Какъв съвет?

— Качи се горе и отиди при този мъж под душа.

Погледнах я откровено шокирана. Десет минути по-рано си бях фантазирала за същото, но това не намаляваше смущението ми.

— Ти го видя сега в кухнята, Рони. Не мисля, че е в настроение за игри под душа.

В очите й се мярна изражение, което внезапно ме накара да се почувствам много млада или може би наивна.

— Съблечи се и влез неочаквано. Изненадай го и той няма да те изгони. Изключено е да изпитваш такъв гняв, без да таиш страст. Той те желае толкова силно, колкото и ти него. Просто се отдай на желанието си, приятелко моя.

Поклатих глава. Рони въздъхна.

— Защо не?

— По хиляди причини, но главната е Жан-Клод.

— Ами зарежи го — каза тя.

— Да, да, ей сега! — засмях се аз.

— Чак толкова ли е добър? Толкова добър, че не можеш да му биеш шута?

Замислих се, не знаех какво да кажа. Накрая в главата ми се оформи една мисъл и аз я изказах гласно:

— Не съм сигурна, че на света има толкова много бели рози, които да ме накарат да забравя Ричард — вдигнах ръка, преди тя да успее да ме прекъсне. — Но не съм сигурна, че и цяла вечност от уютни следобеди могат да ме накарат да забравя Жан-Клод.

Тя седна изправена на дивана и ме загледа. Очите й почти се изпълниха със скръб.

— Сериозно ли говориш?

— Аха.

Рони поклати глава.

— Господи, Анита, ти си толкова покварена.

Засмях се, защото беше права. Над всичко това можех или да се смея, или да плача, а Ричард вече беше получил целия ми дневен запас от сълзи.

Телефонът иззвъня и аз подскочих. Сега, когато опасността беше отминала, можех да си позволя да бъда нервна. Влязох в кухнята и вдигнах слушалката. Преди да успея да кажа каквото и да било, прозвуча гласът на Долф:

— Анита, всичко наред ли е?

— Полицейският таен канал функционира отлично, дори по-бързо, отколкото си мислех.

— За какво говориш?

Разказах му същото, което бях казала и на оператора в „Бърза помощ“.

— Не знаех — рече Долф.

— Тогава защо искаш да знаеш дали всичко е наред?

— Почти всички вампирски заведения и домове в града са били ударени тази сутрин почти по едно и също време. В „Църквата на вечния живот“ са хвърлени запалителни бомби. В целия град е имало целенасочени нападения над не-вампири.

Страх премина през мен като резливо шампанско, безполезен адреналин, който нямаше как да бъде изразходван. Имах много приятели сред върколаците и вампирите, не беше само Жан-Клод.

— „При мъртвеца Дейв“ също ли е бил нападнат?

— Знам, че Дейв не може да прости на полицията, задето го изхвърлиха, след като… умря, но ние се грижим за своите. В бара му е поставена униформена полицейска охрана, докато разберем какво, по дяволите, става. Заловихме подпалвача, преди да стори някоя голяма поразия. Успял е да опуши само една външна стена.

Знаех, че в „Цирка“ са останали единствено от лошите вампири, но Долф не знаеше, че знам. Можеше да сметне за странно, че не питам.

— А „Циркът“?

— Те със собствени сили са отблъснали двама подпалвачи. Защо първо не попита за своя любим, Анита? Той нали не е при теб?

Долф питаше така, сякаш вече знаеше, което можеше да означава, че или наистина знае, или иска да изкопчи тази информация от мен. Но аз бях почти сигурна, че лакеите на Съвета не биха му казали цялата истина. Някаква част от истината — може би.

— Жан-Клод остана тук снощи.

Този път мълчанието беше дори още по-напрегнато от преди. Превърна се в нещо толкова плътно и неприятно, че се усещаше като задух. Не знам колко дълго бяхме слушали дишането си един на друг, но пръв заговори Долф:

— Провървя му. Ти знаеше ли, че това предстои да се случи?

Въпросът му ме свари неподготвена. Ако той си мислеше, че съм скрила от него такива важни сведения, нищо чудно, че ми беше ядосан.

— Не, Долф, кълна се, нямах никаква представа.

— А твоят приятел знаеше ли?

Замислих се за миг.

— Едва ли, но ще го попитам, когато се събуди.

— Искаш да каже, когато възкръсне от мъртвите?

— Да, Долф, тъкмо това имам предвид.

— Смяташ, че може да е знаел за всичко и да не ти е казал?

— Вероятно не, но и той си има своите странности.

— И все пак се срещаш с него… не мога да те разбера, Анита.

— Ако можех, бих ти обяснила това така, че да го разбереш, Долф. Но не мога.

Той въздъхна.

— Имаш ли някакви предположения защо днес някой е решил да нападне чудовищата?