Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— Какво ме питаш всъщност — защо чудовищата или защо днес?

— И едното, и другото.

— Вече сте арестували няколко заподозрени, нали?

— Да.

— И те не са проговорили.

— Само за да поискат адвокат. Много от тях са убити на местопрестъплението, както твоя гост.

— „Хора против вампирите“, а може би „Хората преди всичко“.

— Някои от тези биха ли нападнали върколаци?

Стомахът ми се сви на топка.

— Тоест?

— В един бар за върколаци се вмъкнал човек с автомат, зареден със сребърни куршуми.

За миг си помислих, че Долф има предвид „Кафенето на лунатиците“, някогашният ресторант на Рейна, но той не беше открито свърталище на ликантропи. Опитах се да си спомня кое е най-близкото известно заведение за върколаци.

— „Кожената бърлога“? — попитах.

— Да — отвърна той.

Доколкото знаех, „Кожената бърлога“ бе единственият в страната бар, свърталище на гейове садомазохисти, които бяха и превръщачи. Тройна заплаха за всеки, който сее омраза.

— По дяволите, Долф, ако не се беше случило всичко останало, щях да си помисля, че извършителят би могъл да е почти всеки психар с десни уклони. Заловихте ли жив онзи с автомата?

— Не — отвърна Долф. — Оцелелите го изядоха.

— Обзалагам се, че не са.

— Те използваха зъбите си, за да го убият, Анита. Затова казах „изядоха го“.

Бях виждала превръщачи да ядат хора, а не просто да ги нападат, но тъй като това беше незаконно, тоест минаваше за убийство, аз оставих Долф да спечели спора. Разбира се, не беше прав, но не можах да му представя доказателства, без някой да пострада.

— Тъй да бъде, Долф.

Той мълча толкова дълго, че се наложи да попитам:

— Тук ли си още?

— Струва ми се, че криеш нещо от мен, Анита.

— Нима бих могла?

— И окото ти няма да мигне.

В главата ми се въртеше някакъв смътен спомен, свързан с датата.

— Днешната дата е забележителна с нещо.

— С какво? — попита той.

— Не знам. Но имаше нещо. Искаш ли да дойда?

— Почти цялата тази история е свързана със свръхестествени щуротии, така че де що има униформени ченгета с кучета, нас търсят. Да, днес наистина ни е нужен всеки. Имало е нападения и над изолаторите за чудовища в повечето големи болници.

— Господи, Стивън! — простенах аз.

— Той е жив и здрав, всички са добре. Някакъв тип с деветмилиметров пистолет се опитал да се вмъкне при тях. Полицаят, който пазел на вратата, бил ранен.

— Тежко ли?

— Ще се оправи.

Долф не звучеше никак бодро и не беше само заради нападенията или раненото ченге.

— Какво се е случило с бандита?

Долф се засмя, рязко и неприятно.

— Един от „братовчедите“ на Стивън го запратил в стената толкова силно, че му строшил черепа. Медицинските сестри казват, че нападателят се канел да пусне куршум точно между очите на ченгето, когато го… спрели.

— Значи братовчедът на Стивън е спасил живота на полицая.

— Аха — потвърди Долф.

— Май не си много доволен.

— Да сменим темата, Анита.

— Извинявай. Какво искаш да направя?

— Акцията е на инспектор Паджет. Той е свястно ченге.

— Немалка похвала от твоята уста. Но защо ли ми се счува някакво „но“?

— Но — каза Долф — като види чудовища, откача. Някой трябва да го държи под око и да го укротява, за да не се увлече, като види кръвожадните копеленца.

— Значи съм назначена за бавачка.

— Това са твои хора, Анита. Не мога да пратя другиго. Помислих си, че сама ще поискаш да отидеш там.

— Ще отида и благодаря.

— Не оставай целия ден, Анита. Гледай да приключиш колкото се може по-бързо. Пийт Маккинън току-що ми се обади да ме пита дали може да те наеме.

— Още един палеж ли?

— Да, но не е била неговата светулка. Вече ти казах, че са взривили „Църквата на вечния живот“.

— Да.

— Малкълм е вътре.

— По дяволите — рекох аз. Малкълм беше вампирът Били Греъм, основател на бързо разрастваща се секта. Това беше църква на вампири, но приемаха и хора. Всъщност постъпването им се поощряваше. При все че беше спорен въпросът колко дълго след постъпването си оставаха хора.

— Странно е, че дневното му убежище беше толкова очевидно.

— Какво искаш да кажеш?

— Повечето вампирски господари губят много време и енергия да крият своето дневно убежище, за да не им се случват такива страхотии. Той мъртъв ли е?

— Днес си страшно забавна, Анита.

— Знаеш какво имам предвид — казах аз.

— Никой не знае. Маккинън ще ти разкаже по-подробно. Първо иди в болницата, после при него. Когато си готова, позвъни ми. Ще реша къде да те изпратя после.