Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

Никога не ми беше минавало през ума, че на пожарникарите ще им се наложи да си имат работа с чудовищата почти толкова често, колкото и на полицаите. Те не ги преследват, но влизат в домовете им. Това може да бъде също толкова опасно, ако въпросният вампир не разбира, че са дошли да му помогнат.

— Ще дойда, Пийт.

— Чакаме те. До скоро.

— Чао, Пийт.

Оставих слушалката и отидох за кобура и за друга риза. Раменният кобур може да причини охлузване, ако се носи върху блуза без ръкави.

Облякох си тъмносиня блузка с къс ръкав. Ричард не беше в спалнята. Шумът от водата беше престанал, но той бе още в банята. Не исках да го видя пак, още по-малко полугол. Исках да съм по-далече от него. За мой късмет ми се беше отворила достатъчно полицейска работа, че да бъда извън къщи през целия ден. Много добре.

Линейката пристигна и качиха Зейн. Шери замина с него. Чувствах се неловко, че не отидох аз, но от Шери щеше да има по-голяма полза. Полицията все още не беше дошла за трупа. Никак не ми се искаше полицаите да разпитват другите в мое отсъствие, но трябваше да вървя. Фактът, че можех свободно да си тръгна, предизвика в мен известни угризения на съвестта, но не много силни.

Рони се върна и пак седна на дивана. Вече бях на вратата, когато тя ме попита:

— Днес ще ме пратят ли зад решетките?

Застанах на колене пред нея и хванах неестествено хладните й ръце.

— Рони, ти не го уби.

— Откъснах част от главата му. Що за патрони има в този твой пистолет?

— Аз изстрелях два куршума в гърдите му. Онова, което е останало от сърцето му, няма да напълни и лъжичка — казах аз.

Тя затвори очи.

— Мозъкът му се разтече по цялото стълбище. Не ми говори, че не съм го убила аз.

Въздъхнах и погалих ръцете й.

— Моля те, Рони. Ти направи каквото трябваше. Вероятно само експерт по съдебна медицина може да установи кой куршум го е убил, но когато ченгетата дойдат, постарай се да не се клеветиш сама.

— И преди съм била в такава ситуация, Анита, спомни си. Знам какво да говоря и какво да премълча — тя вдигна към мен не особено дружелюбен поглед.

Пуснах ръцете й и станах.

— Извинявай, Рони.

— През живота си съм убила двама — и двата пъти бях с теб.

— И двата пъти го направи, за да спасиш живота ми — рекох аз.

Тя ме изгледа хладно и каза:

— Знам.

Докоснах лицето й, прииска ми се да я погаля по главата, да я утеша така, както се утешава дете, но тя не беше дете.

— Много съжалявам за случилото се, Рони. Наистина. Но какво друго можеше да направиш?

— Нищо — отвърна тя. — И затова се чудя дали съм си избрала подходящата работа.

Нещо вътре в мен се сви.

— Всъщност навярно се питаш дали си избрала подходящите приятели. Защото случилото се няма нищо общо с работата ти. То стана заради мен.

Тя силно стисна ръката ми.

— Ние сме приятели, Анита, завинаги.

— Благодаря ти, Рони. Нямаш представа колко съм ти благодарна. Не знам как бих могла да преживея загубата на твоето приятелство, но не оставай с мен само от лоялност. Помисли си, Рони, сериозно си помисли. Моят живот надали ще стане по-малко опасен. Тъкмо напротив. Струва си да помислиш дали искаш да бъдеш на огневата линия.

Направих това предложение и се просълзих. Стиснах ръката на Рони и се обърнах, преди да види, че страшилището на вампирите реве.

Тя не ми отговори, не започна да се кълне във вечно приятелство. Донякъде исках това, но и бях доволна, че Рони действително се беше замислила. Ако тя загинеше заради мен, от угризения на съвестта щях да се скрия в миша дупка. В този момент забелязах, че Ричард ме гледа от вратата под стълбището. Възможно е в мишата дупка да има място и за него. Това щеше да бъде достатъчно наказание.

— Сега пък какво се е случило? — попита той. Беше подсушил косата си и тя се спускаше към раменете му на блестящи вълни, когато той влезе в стаята. Отново си беше обул джинсите и бе намерил една тениска, която му стоеше добре — тя бе широка, с шарж на Артър Конан Дойл. Обикновено спях с нея. Прилепваше плътно към раменете и гърдите на Ричард. Не че му беше тясна, просто бе изпъната. На мен ми стигаше почти до коленете.

— Виждам, че си намерил сешоара и чекмеджето с тениските. Радвам се — казах аз.

— Отговори на въпроса ми.

— Попитай Джамил. Той знае и най-малките подробности.

— Попитах теб — каза Ричард.

— Нямам време да стоя тук и да повтарям едно и също по няколко пъти. Трябва да отида на работа.

— Полицията или вампирите?