Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

Той погледна натам, където се бяха скупчили другите ченгета, наведе се напред и понижи глас, и аз разбрах, че съм била права.

— Сякаш буболечки плъпват по цялото ми тяло, когато съм близо до тях.

Той вече не изглеждаше дванайсетгодишен. Страхът и отвращението, изписани на лицето му, добавиха още години и вече беше по-близо до трийсетте, отколкото до двайсетте.

— Вие усещате енергията, аурата им.

Той се дръпна от мен.

— Врели-некипели.

— Вижте какво, Паджет, разбрах, че сте екстрасенс още щом стиснах ръката ви.

— Това са пълни глупости — той се боеше, боеше се от себе си.

— Долф обяви, че издирва всички полицаи, които имат талант в тази област. Вие защо не се отзовахте?

— Защото не съм психопат — отвърна той.

— Аха, ето че истината излезе наяве. Вие се боите не от ликантропите, а от себе си.

Той вдигна юмрук, не за да ме удари, просто трябваше да си излее някъде гнева.

— Вие не знаете нищо за мен.

— И мене ме побиват тръпки от тях, Паджет.

Това го поуспокои, но не много.

— Как изобщо издържате в тяхно присъствие?

Повдигнах рамене.

— Свиква се.

Той поклати глава, почти потрепери.

— Аз никога няма да свикна.

— Те не го правят нарочно, детектив. Някои върколаци по-добре от другите умеят да прикриват същността си, но всички отделят повече енергия, когато изпитват силни емоции. Колкото повече сте ги разпитвали, толкова по-напрегнати са ставали, толкова повече енергия са отделяли и толкова по-зле сте се чувствали вие.

— Бяхме в една стая с тази жена, бяхме сами, а ми се струваше, че кожата ми ще се отдели от плътта.

— Почакайте, били сте сами? Зачитахте ли правата й?

Той кимна.

— Тя каза ли ви нещо?

— Нито дума.

— А другите?

— Мъжете не са направили нищо.

— Свободни ли са да си вървят?

— Едрият не иска да я остави, а другият е в стаята с двамата ранени. Казва, че не може да ги остави без охрана. Аз му рекох, че ние можем да се погрижим за тях. Той отвърна, че очевидно не можем.

Бях съгласна с Кевин.

— Вие имате свидетели, които твърдят, че тя не е искала да навреди на този човек. При това той е жив. Защо тя все още е с белезници?

— Днес тя вече уби един. Мисля, че това е достатъчно — отвърна той.

— Две неща, детектив. Първо, тя може да скъса тези белезници, когато поиска. Второ, ако тя беше човек, вече щяхте да сте я пуснали.

— Не е така — отсече той.

Погледнах го. Той се опита да издържи погледа ми, но се предаде първи. Каза, като гледаше някъде над главата ми:

— Човекът умира. Ако я пусна да си върви, тя може да избяга.

— Как така? Тя е видяла, че на един полицай се канят да му отнесат главата, и за да го спаси, се е хвърлила върху въоръжен мъж. Не го е убила. Просто го е блъснала в стената. Повярвайте ми, детектив: ако е възнамерявала да го убие, щеше да свърши тази работа доста по-старателно. Рискувала е живота си, за да спаси живота на един от вашите.

— Нищо не е рискувала. Куршумите не вредят на ликантропите.

— Сребърните куршуми им вредят. Действат точно така, както обикновените куршуми действат на човека. Всички убийства, които се разследват днес, са били извършени със сребърни куршуми, Паджет. Лорейн е можела да загине, но тя не се е колебала. Ако не е била тя, сега щяхме да държим мъртъв полицай в ръцете си. Колко от гражданите биха рискували живота си, за да спасят ченге?

Той най-накрая ме погледна и от яд очите му бяха потъмнели до синьо.

— Убедихте ме.

— Наистина ли?

— Да — кимна той и се върна при чакащите униформени полицаи и ридаещата върколачка. — Свалете й белезниците.

— Сър? — попита Мърдок.

— Действайте, Мърдок.

Онзи не пита повече, просто се наведе към Лорейн и отключи белезниците. Неговият партньор от другата страна разкопча кобура си и направи две големи крачки назад. Аз се престорих, че не съм забелязала. Ние печелехме, така че нямаше нужда да се караме.

Още щом освободиха ръцете й, Лорейн се хвърли към мен. Знаех, че няма да ми навреди, но чух, че в коридора заскърцаха кожени кобури. Казах високо:

— Всичко е наред, момчета. С нея всичко е наред. Спокойно.

Лорейн падна на колене, обхвана краката ми и зарева силно и сополиво. Аз вдигнах ръка с длан, насочена към другия край на коридора. Теди стана и половината пистолети се завъртяха като на ос към него. Още малко и щеше да стане напечено.

— Паджет, кажете на хората си да се овладеят.

Погледнах го бегло и видях, че е насочил пистолета си към Теди. По дяволите!