Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— Паджет, свалете пистолета и те ще последват примера ви.

— Кажете му да седне — рече Паджет с равен и много сериозен тон.

— Теди — заговорих тихо аз, — седни си, много бавно и без резки движения.

— Нищо не съм направил — каза той.

— Няма значение, просто седни, моля те.

Той седна под зоркия прицел на половин дузина пистолети, сложи големите си ръце на коленете, с дланите надолу, за да покаже, че не е въоръжен. Като че ли не за първи път се опитваше да изглежда безопасен.

— А сега приберете пистолета си, детектив — казах аз.

Паджет ме погледна за миг. Помислих си, че няма да свали оръжието. В големите му сини очи видях нещо опасно. Страх, толкова дълбок и силен, че Паджет трябваше да унищожи онова, от което се бои. Той прибра пистолета, но този момент на голота в погледа му ми беше достатъчен. Трябваше да питам Долф дали в сметката на Паджет няма записани убити върколаци. Почти бях готова да се обзаложа, че има. „Снети обвинения“ невинаги означаваше „невинен“. Погалих Лорейн по темето.

— Всичко е наред. Спокойно.

Трябваше да ги изведа оттук. Добрите момчета бяха почти толкова опасни, колкото лошите.

Тя ме погледна, очите й бяха подпухнали, носът й течеше. Истинският плач е като истинския секс, след него не изглеждаш твърде добре.

— Не исках да му навредя — прошепна тя.

— Знам — погледнах полицаите в коридора. Някои от тях извърнаха очи. Поклатих глава и помогнах на Лорейн да стане. — Ще ги заведа в стаята на Стивън и Натаниел, детектив Паджет. Нали не възразявате?

Той само поклати глава.

— Отлично. Да вървим, Теди.

— Може ли да стана? — попита той.

Погледнах Паджет.

— Може ли вие и вашите хора да престанете да се правите на Рамбо?

— Ако той се държи добре, разбира се.

Паджет вече не се опитваше да бъде обаятелен. Мисля, че му беше неловко заради цялото това шоу. Знаех, че все още е ядосан, може би на мен, може би на себе си. Все едно ми беше, само да не започнеше да стреля.

— В стаята също ли има полицай? — попитах аз.

Той кимна отсечено.

— И той ли обича да се хваща за пистолета като всички вас, или мога да отворя вратата, без опасност да бъда застреляна?

Паджет отиде до вратата и почука.

— Смит, аз съм, Паджет. Детективът влиза.

Той демонстративно отвори вратата с широк замах и ни въведе.

Зад вратата седеше млад униформен полицай. Кевин се отпусна на стола срещу него, с незапалена цигара в ъгълчето на устата. И един поглед към него беше достатъчен — върколакът не изглеждаше в добро настроение не само поради липса на никотин.

Побутнах Лорейн да влезе, после се върнах за Теди. Протегнах му лявата си ръка и той я хвана. Помогнах му да стане, макар че не се нуждаеше от помощ.

— Благодаря — каза той и тази благодарност не се отнасяше за подадената ръка.

— Няма никакъв проблем — рекох и го поведох към стаята.

Когато и той стигна там благополучно, се обърнах към Паджет.

— Трябва да поговорим. Предпочитам насаме, ако получа гаранция, че никой няма да стреля, докато не съм тук.

— Справяш ли се, Смит? — попита той.

— Да, всичко е наред — отвърна младото ченге. — Обичам животните.

Изражението на Теди изплаши дори мен. Тази неестествена, извънземна енергия се надигаше като топла, пареща приливна вълна.

— Ако симпатичният полицай се държи добре, и вие се дръжте добре — казах аз.

Теди се вторачи право в мен.

— Знам как се изпълняват заповеди.

— Чудесно. Да отидем да поговорим на някое уединено място, детектив Паджет.

Той дишаше учестено, почти със задъхване. Явно беше усетил прилива на енергия.

— Можем да поговорим и тук. Няма да оставя един от своите сам с тези… създания.

— Добре съм, шефе — рече младото ченге.

— Не се ли боиш? — попита Паджет.

Полицаите рядко задават този въпрос един на друг. Те питат дали всичко е наред. Признават си, че може да нервничат, но че са изплашени — никога.

Очите на полицай Смит се поразшириха, но той поклати глава.

— Познавам Кросман. Чудесен младеж. Тя му спаси живота — Смит седна малко по-изправен и тихо добави: — Те не са лоши момчета.

По бузата на Паджет заигра тик. Той отвори уста, затвори я, после рязко се обърна кръгом на токовете си и излезе. Вратата се затвори след него. Ние останахме във внезапно надвисналото мълчание.

— Анита! — повика ме Стивън и протегна ръка към мен. Лицето му беше чисто — никакви рани, никакви белези.

Хванах ръката му и се усмихнах.

— Знам, момчета, че се възстановявате бързо, но продължавам да се впечатлявам. Когато те видях предния път, изглеждаше доста зле.