Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— Аз изглеждах още по-зле — произнесе мек мъжки глас. На съседното легло лежеше Натаниел. Беше се събудил. Дългата му рижа коса се спускаше като блестяща завеса около лицето — може би му стигаше до кръста. Никога не бях виждала мъж с толкова дълга коса. Не можех да видя лицето му, защото твърде внимателно гледах очите. Те бяха с цвят на люляк, забележително светлосини и наистина пленителни. Трябваха ми няколко секунди, за да откъсна поглед от тях и да разгледам цялото му лице. Буден той изглеждаше с няколко години по-възрастен, отколкото в безсъзнание — може би на деветнайсет, вместо на шестнайсет. Все си личеше, че е болен, изтощен и уморен, но състоянието му бързо се подобряваше.

— Да, така е — съгласих се аз.

Стивън се обърна към полицай Смит като към стар приятел:

— Може ли да останем сами за няколко минути?

— Нали сте съгласна? — погледна ме Смит. Кимнах.

— Не знам дали това ще хареса на Паджет — надигна се той, — така че ако ще си разменяте секретни кодове или нещо друго, побързайте.

— Благодаря — казах.

— Няма защо — преди да излезе, той спря пред Лорейн и каза: — Благодаря ви. Кросман има жена и две дъщери. Те също биха ви благодарили, ако бяха тук.

Лорейн се изчерви, кимна и промърмори:

— Моля.

Смит излезе и аз отидох до леглото на Натаниел.

— Драго ми е да те видя буден.

Той се опита да се усмихне, но явно му беше трудно. Протегна към мен лявата си ръка, към дясната все още беше прикачена колба с хранителен разтвор.

Ръкостискането му беше треперещо и слабо. Той поднесе ръката ми към устните си, сякаш искаше да я целуне. Аз не се противопоставих. От усилието ръката му се разтрепери още повече.

Той притисна устни към ръката ми, затвори очи, сякаш си почиваше. За миг си помислих, че е изгубил съзнание, но влажният му език бързо лизна дланта ми.

Дръпнах ръката си, борейки се с желанието да я отрия о джинсите си.

— Благодаря, ръкостискането беше напълно достатъчно.

Той се намръщи.

— Но ти си нашият leopard lionne — рече той.

— Да, вече ми казаха — отвърнах аз.

Той се обърна към Стивън.

— Ти ме излъга — каза той и в светлите му очи затрептяха сълзи. — Тя няма да ни храни.

Погледнах Стивън.

— Явно съм пропуснала част от разговора?

— Видя ли как Ричард дели кръв с глутницата?

Понечих да кажа „не“, но се опомних…

— Видях как веднъж позволи на Джейсън да ближе кръв от рана, нанесена с нож. Джейсън изглеждаше почти опиянен от това.

— Именно — кимна Стивън. — И Габриел умееше да дели кръв.

— Не мислех, че е достатъчно силен за това — повдигнах вежди аз.

— И ние не мислехме — каза Кевин. Той дойде и застана до мен, бе прехвърлил все още незапалената цигара в лявата си ръка. — Много беше интересно да се слуша какво разказва Натаниел за Габриел. Натаниел беше зависим от хероина наркоман и улична проститутка, когато Габриел го спаси и го дари с втори живот.

— Много хубаво, че го е отучил от наркотиците, но все пак Габриел търгуваше с него. При това го предлагаше на извратени клиенти.

Кевин потупа Натаниел по крака под одеялото, както се потупва куче.

— Обаче Нат харесваше това. Нали, момче?

Натаниел го погледна и тихо рече:

— Да.

— Само не ми казвай, че ти хареса, когато те изкормиха.

— Не, това не — затвори очи той. — Но дотогава беше…

— Добре, добре — прекъснах го аз и попитах: — Каза ли на полицаите кой ти причини това?

— Той не знае — отвърна Кевин и пъхна между устните си неизменната цигара, сякаш и вкусът на хартията му беше приятен.

— Как тъй не знае? Какво имаш предвид? — попитах аз.

— Зейн го омотал с вериги и му завързал очите, после излязъл — отговори Стивън. — Така било договорено. Натаниел изобщо не ги видял.

— Кои? — попитах.

— Тях — кимна Стивън.

Дълбоко си поех въздух и бавно издишах.

— Спомняш ли си някакви отличителни белези или нещо друго, по което да ги разпознаем?

— Парфюм с аромат на гардении и лош дъх.

Чудесно, помислих си аз, това ще ни е от полза.

Натаниел ме погледна и очите му внезапно помръкнаха, не само от болестта. Разбрах, че са помрачени от лошия житейски опит. Изтощението му беше огромно, сякаш бе погледнал в най-долните кръгове на ада. Беше оцелял, за да разказва за преживяното, но не беше излязъл оттам невредим.

— Помня парфюма. Бих го разпознал, ако пак го подуша.

— Добре, Натаниел, добре — на дъното на ужасната празнота на погледа му имаше паника. Той беше изплашен, невероятно изплашен. Погалих го по ръката и когато пръстите му обвиха моите, я стиснах. — Никой повече няма да ти причини такова нещо, Натаниел. Обещавам ти.