Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— Не мисля, че идеята е добра.

Натаниел се опита да каже нещо, ала Стивън постави пръст на устните му.

— Недей, Натаниел.

Той сякаш знаеше какво ще каже другият. Но нямаше как да знае със сигурност, нали? Бих повярвала в това, ако Натаниел беше член на глутницата, но той не беше.

— Затвори си очите — рече Стивън.

— Аха, ей сегичка — казах аз.

— Нямаме време — обади се Кевин.

— Той е прав — съгласи се Теди. — Разбирам естественото ти нежелание, но полицаите в края на краищата ще почукат на вратата.

Ако Натаниел не можеше да замине с нас, щеше да се наложи да оставим при него хора за охрана, тоест отново да ги изложим на опасност. Ако всички заедно се преместехме другаде, то поне нямаше да рискуваме живота на невинни полицаи, макар че повечето ченгета биха се обидили, ако ги наречеш невинни.

Поех си дълбоко въздух и бавно издишах.

— Добре. Какво предлагаш?

— Затвори си очите — повтори Стивън.

Погледнах го намръщена. Той изглеждаше много търпелив, почти като мъченик, и аз затворих очи. Взе ръката ми в своята и едва когато започна нежно да разтваря пръстите ми, осъзнах, че съм ги стиснала в юмрук. Той се зае да масажира дланта ми.

— Престани.

— Отпусни се. Няма да боли.

— Не ме е страх от болката.

Той ме заобиколи и застана зад мен, толкова близко, че полите на халата му леко докоснаха краката ми.

— Но се боиш все пак — той понижи гласа си почти до шепот. — Можеш ли да използваш този страх, за да пробудиш силата?

Пулсът ми биеше в гърлото и се страхувах, но не този вид страх ми бе необходим. Страхът, който те обзема в критична ситуация, може да отключи силата почти без усилия. Докато страхът, който изпитвах в момента, би ме възпрял да скоча от самолет, дори да съм решила да го направя. Не че е нездрав, но би ме накарал да се замисля.

— Не, няма да мога — отвърнах.

— Тогава се избави от страха си — рече той, нежно докосна раменете ми и ме постави да седна на края на леглото.

Натаниел издаде някакъв звук на протест, сякаш това му беше причинило болка. Отворих очи и Стивън каза:

— Затвори ги.

Никога не го бях чувала да говори с такъв заповеднически тон. Подчиних се.

Той взе ръцете ми и притисна с върховете на пръстите ми страните на Натаниел.

— Колко е мека кожата му на слепоочията.

Той прокара пръстите ми по лицето на Натаниел. Те се плъзнаха надолу по бузите, сякаш бях слепец, който се старае опипом да запомни чертите му.

Стивън постави ръцете ми върху косата на Натаниел. Тя беше копринена, невероятно мека. Като атлаз. Потопих ръце в тази мека топлина, приближих лицето си към нея и вдишах аромата й. Имаше съвсем слаб мирис на лекарства. Зарових лице в атлаза на косата му и долових по-дълбок аромат — неговия. Той ухаеше на ванилия, а още по-надолу — на гори, поля и козина. Той не принадлежеше на глутницата, но мирисът му беше подобен. Познат, роден мирис. Дълбоко в мен нещо щракна, като превключвател.

Отворих очи и вече знаех какво да правя, как да го направя, изпитах желание да го направя. Смътно осъзнах, че Стивън отдавна е махнал ръцете си.

Вгледах се в люляковите очи на Натаниел и се наведох към този мамещ поглед. Докоснах с устни устните му в непорочна целувка и това леко съприкосновение предизвика топъл прилив на сила, който прободе кожата ми. Тя шурна от мен като вода — топла, успокояваща, изпълваща. Но силата сама по себе си не беше достатъчна. Тя трябваше да бъде насочена, водена и аз знаех как да го направя, сякаш вече го бях правила преди. Не се съмнявах в това, не исках да се съмнявам.

Опитах се да го погаля по гърдите, но болничният халат ми пречеше. Той беше нисък на ръст, като Стивън и като мен. Халатът беше закопчан отпред, а не отзад. Ръката ми потърси прореза и се плъзна по голата кожа. Напипах раната.

Тогава възседнах краката на Натаниел. Той слабо простена от болка и това ми хареса. Застанах на колене, така че само вътрешните страни на бедрата ми докосваха тялото му. Смъкнах чаршафа му надолу по тялото и разтворих халата, оголвайки плътта му. Шевовете изпъкваха на бледата кожа — тънка тъмна линия от единия му хълбок до другия. Страшна рана, смъртоносна рана.

От кръста надолу беше гол. В болница винаги те разсъбличат, за да се чувстваш колкото се може по-беззащитен. Видът на голото му тяло би трябвало веднага да ме откаже от намеренията ми. То донякъде ме шокира. Не бях очаквала да видя тази голота, но беше твърде късно. На силата й бе все едно. Леко прокарах пръсти по шевовете.