Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— Тя е силна — каза Лорейн и се разтрепери. — Достатъчно силна, че да подчини вълк, който не е алфа.

— Бабини деветини — пренебрежително подхвърли Кевин. — Тя е мъртва. Силата й оживява, но само когато я призоват.

— Аз не я призовах — възразих.

— Вероятно ние сме го направили — тихо рече Стивън. Той легна на пода и закри лицето си с ръце, сякаш го беше страх да гледа.

— Какво искаш да кажеш?

— Никога не сме виждали друг, освен Рейна да прави онова, което ти направи току-що. Аз си мислех за нея, спомнях си.

— И аз — рече Кевин.

— Да — каза Теди. Той отиде до отсрещната стена, сякаш близо до мен не беше сигурен в себе си.

Лорейн се премести при него и седна така, че телата им леко се докоснаха. Успокояваща близост.

— И аз мислех за нея. Радвах се, че я няма тук, че Анита е с нас.

Тя обхвана с ръце раменете си, сякаш й беше студено, и Теди я прегърна с мускулестите си ръце, притисна я към себе си и зарови брадичката си в косата й.

— Аз не мислех за Рейна — рече Натаниел и запълзя на четири крака към мен.

— Не ме докосвай — предупредих го аз.

Той се обърна по гръб, досущ като голям котарак, който иска да го почешат по корема. Протегна цялото си тяло, обърна се по корем и се подпря на лакти. Вдигна поглед към мен и дългата му, гъста, кестенява коса падна като завеса около лицето му. Люляковите му очи се впериха в лицето ми — диви и почти страховити. Той лежеше в езерце от коси и енергия, не откъсваше поглед от мен и аз разбрах, че си играе. Не се опитва да съблазнява, а просто си играе. Това беше различно и доста по… смущаващо. Натаниел съумяваше да прилича едновременно на дете, на коте и все пак да бъде възрастен. Човек не знаеше дали да го погали по главата, дали да го почеше по корема, или да го целуне. Стана ми много неловко.

Облегнах се на леглото и станах. Когато се убедих, че мога да ходя, без да падна, се пуснах. Олюлях се, но не много. Можех да ходя. Чудесно, защото исках да се махна оттам, колкото се може по-скоро.

— Какво предлагаш да направим? — попита Стивън.

— Отидете в дома ми. Жан-Клод е там, Ричард също.

— Какво става с него? — попита Кевин.

Натаниел повдигна глава и ни огледа всички. Не каза нищо, за нищо не попита, но аз усещах пулса му. Знаех, че е изплашен. Боеше се, че пак ще го оставят сам. Надявах се, че съпричастието ми към него няма да трае вечно. И без него имаше достатъчно мъже, за които да мисля.

— Вземете го със себе си — казах. — Леопардите са мои, както и вие.

— Трябва ли да бъде защитаван и изобщо третиран като член на глутницата? — попита Кевин.

Разтърках слепоочията си. Започваше да ме боли главата.

— Да, да. Аз му дадох защитата си. Всички леопарди, които искат моята защита, могат да я получат.

— Ти си наша лупа и това ни задължава да ги защитаваме, дори с цената на собствения си живот — каза Лорейн. — Те биха ли направили същото за нас?

Главоболието ми се усили.

Натаниел се изправи на крака с толкова грациозно движение, че сякаш не беше реално, и толкова бързо, че бе почти незабележимо. Той седна на пода до леглото на Стивън и ми отправи светъл, пламенен поглед.

— Моето тяло е твое. Моят живот ти принадлежи, ако го искаш.

Каза това съвсем непринудено, не, а радостно, сякаш беше нещо много приятно. Вгледах се в него.

— Не искам ничий живот, Натаниел, но ако глутницата е готова да рискува живота си за теб, аз очаквам да си готов да сториш същото.

— Ще направя каквото кажеш — рече той. — Само ми заповядай.

Той не каза „поискай“, а „заповядай“. Подразбираше се, че няма право да откаже. Досега не бях чувала някой да говори така.

— Всички тук знаят ли, че имат право да отстояват пред мен своето мнение? — попитах. — Тоест, ако кажа „скачайте“, вие не сте длъжни да скочите тутакси.

— Не сме — рече Стивън, но доста предпазливо.

— А ти? — попитах аз, като се обърнах към Натаниел.

Той се изправи на колене и се наведе към мен, но с две ръце се държеше за рамката на леглото. Не се опита да ме докосне, само се приближи към мен.

— Какво аз?

— Разбираш ли, че имаш право да ми откажеш? И че моята дума не е глас свише?

— Само ми кажи какво искаш да направя, Анита, и ще го сторя.

— Просто така, без въпроси, ще го направиш и толкова?

— Каквото поискаш — кимна той.

— Това обичайно ли е за вас, пардите?

— Не — каза Стивън, — но за Натаниел е.

Аз тръснах глава, размахах ръце във въздуха, сякаш се опитвах да залича всичко това.

— Нямам време. Той е излекуван. Вземете го със себе си.