Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— Аз съм на пет минути от теб, но не мога да те закарам у вас. Отивам на поредното местопрестъпление.

— Ако не ми се налага да шофирам, няма проблеми. Иначе цялото ми внимание е насочено към това, просто да остана на пътя. Идва момент, когато се налага да спра колата.

— Ти наистина си по-умен от мен, Лари.

— Това означава, че в такава ситуация ти не би потърсила помощ.

— Ами… да.

— А кога би потърсила помощ?

— Когато изляза от пътя и се наложи да повикам аварийна кола.

Той се засмя и рязко вдиша, сякаш го заболя.

— Чакам те.

— Ей сега идвам.

— Знам — рече той. — И благодаря, че ми спести изрази от рода на „аз нали ти казах“.

— Дори не си го помислих, Лари.

— Честно?

— Честен кръст и да ме…

— Не говори така.

— Ставаш суеверен по отношение на мен ли, Лари?

Той помълча една-две секунди.

— Може би. Или просто денят беше твърде дълъг.

— Нощта ще бъде още по-дълга — казах аз.

— Благодаря — рече той. — Точно това исках да чуя.

И той остави слушалката, без да ми каже „до скоро“.

Може би аз бях научила Долф да не си взема довиждане. Може би винаги носех лоши новини и всички искаха да приключат разговора си с мен, колкото се може по-скоро. Не, не.

Мислех си, че Лари ще ме чака в колата си. Не — беше отвън, облегнат на нея в цял ръст. Дори отдалече се виждаше, че изпитва болка — гърбът му се беше схванал и той гледаше да се ограничава само до най-неизбежните движения. Приближих се. Отблизо изглеждаше още по-зле. Бялата му риза беше изцапана с черни сажди. Тънкият му летен панталон беше кафяв и не изглеждаше чак толкова зле. Черна ивица се спускаше от челото му до брадичката. От тази чернилка едното му синьо око изглеждаше по-тъмно, като сапфир в обков от оникс. Погледът му беше мътен, сякаш болката напълно беше изчерпала силите му.

— Господи, изглеждаш съвсем скапан — казах аз.

Той почти се усмихна.

— Благодаря, тъкмо това исках да чуя за ободряване.

— Изпий едно хапче и се качи в джипа.

Той понечи да поклати глава, но спря по средата на движението.

— Не, ако ти ще шофираш, мога да отида на следващия пожар.

— От теб се носи такава воня, сякаш са ти запалили дрехите.

— А ти изглеждаш съвсем чистичка — рече той с известно негодувание.

— От какво си недоволен, Лари?

— Освен от това, че в гърба ми сякаш е забит нажежен до червено ръжен?

— Да — рекох аз.

— Ще ти кажа в колата.

Под мусенето му се долавяше умора.

Не се впуснах в спор с него, просто тръгнах към джипа. След няколко крачки разбрах, че не върви след мен. Обърнах се и видях, че стои неподвижно, със затворени очи, стиснал в юмруци отпуснатите си до тялото ръце.

Върнах се при него.

— Да ти дам ли ръка?

Той отвори очи и се усмихна.

— По-добре ми дай гръб. Ръцете ми са в ред.

Усмихнах се и внимателно го хванах под ръка, почти готова на отказ от негова страна, но той прие. Болеше го. Закрачи с мъка и аз го подкрепях. Бавно, но уверено напредвахме към джипа. Когато стигнахме, Лари едва си поемаше дъх. Отворих вратата, но нямах представа как да го кача. Както и да подходех, щеше да го боли.

— Просто ми дай да се опра на ръката ти и сам ще се справя — каза той.

Протегнах му ръка. Той се вкопчи в нея и седна, при което засъска от болка.

— Ти казваше, че на втория ден ще ме боли по-силно. Защо винаги си права?

— Трудно е да бъдеш съвършен — отвърнах аз. — Но аз умея да се справям с това бреме — погледнах го с най-невъзмутимото си изражение.

Лари се усмихна, после се засмя и почти се преви на две от болка, но от това тя само се усили. Няколко секунди той се гърчи на седалката. Когато отново можеше да седи изправен, така се вкопчи в таблото, че пръстите му побеляха.

— Боже, само не ме разсмивай.

— Прощавай — казах аз.

Извадих от багажника бебешки мокри кърпички с алое и ланолин. Те отлично отмиват кръвта. Вероятно щяха да се справят и със саждите. Подадох му кърпичките и му помогнах да си закопчае предпазния колан. Да, без него щеше да го боли по-малко, обаче никой не пътува в колата ми без предпазен колан. Майка ми днес щеше да е жива, ако го беше използвала.

— Изпий една таблетка, Лари. Поспи в колата. Ще те закарам у вас, след като си свърша работата.

— Не — отсече той толкова решително и твърдо, че аз разбрах — няма да успея да го разубедя. Така че защо изобщо да се опитвам?

— Както искаш — рекох. — Но кажи какво си правил, че изглеждаш така, сякаш си се опитвал да замажеш петната по теб?