Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

Отпуснах се в обятията му, почти се смъкнах на пода.

Той дълго гали лицето ми, както се успокоява болно дете. Не попита какво ми е. Никой не попита.

Натаниел коленичи до нас. Не само че му беше станало по-добре, но изглеждаше напълно здрав. Усмихваше се, красив в своята незавършена, момчешка красота. Ако си подстрижеше косата и си променеше изражението на очите му, щеше да прилича на полузащитник от училищен футболен отбор, идол на момичетата.

Фактът, че само преди две минути почти му се нахвърлих, предизвика такъв прилив на топлина в мен, че скрих глава в рамото на Стивън. Не исках да гледам младото, красиво лице на Натаниел и да съзнавам колко близо бях до това да се любя с него. Не помогна и фактът, че помнех тялото му с всички подробности, които никога не бях докосвала. Рейна бе мъртва, но не беше забравена.

Усетих раздвижване. Вибриращата енергия на върколаците се приближаваше. И без да поглеждам, знаех, че се тълпят около мен. Енергията се затягаше като клуп. Беше трудно да се диша.

Някой докосна лицето ми. Обърнах глава и видях, че Кевин е съвсем близо до мен. За миг си бях помислила, че е Натаниел. Едрите ръце на Теди погалиха голите ми ръце, а после той приближи длани към лицето си.

— Миришеш на глутницата.

Лорейн лежеше по гръб, вперила в мен странен вълчи поглед.

— Мирише като Рейна — каза тя и завъртя лицето си така, че леко докосна с устни коляното ми, покрито от джинсите.

Знаех, че ако позволя, бихме спали, скупчени като малки кученца от едно котило. Знаех, че докосването обединява глутницата, като пощенето у приматите. Съприкосновение, утешение — сексът не беше задължителен. Просто Рейна го беше избрала. Те бяха вълци, но и хора, следователно бяха примати. Всъщност не едно, а две животни.

Кевин отпусна глава на коленете ми, притиснал лице към единия ми крак. Не виждах очите му и не знаех дали са станали вълчи. Гласът му беше плътен и нисък:

— Ех, да имаше сега една цигарка.

Засмях се и не можех да престана да се смея. Смях се, докато ми потекоха сълзи от очите. Върколаците ме галеха с ръце нагоре и надолу, триеха лица по голата ми кожа. Вдишваха мириса ми, къпеха се в едва доловимия, чезнещ мирис на Рейна. Белязваха ме със своята миризма.

Стивън ме целуна по бузата, както брат целува сестра.

— Добре ли си?

Трудно ми беше да си спомня, но ми се струваше, че вече веднъж ме беше попитал същото.

— Да — кимнах аз. Гласът ми прозвуча тънък и сух. Тогава разбрах, че съм пред шок. Лошо.

Стивън пропъди вълците от мен. Те се отдалечиха вяло, сякаш предизвиканият от нас прилив на енергия беше нещо като наркотик за тях. А може би като секс и това беше по-добро сравнение. Не знаех. Дори не бях убедена, че искам да знам.

— Ричард казваше, че Рейна няма да изчезне, докато е жива глутницата. Това ли е имал предвид? — попитах.

— Да — отвърна Стивън, — макар и никога да не съм чувал, че някой, който не е член на глутницата, е в състояние да направи това, което ти току-що направи. Духовете на мъртвите би трябвало да могат да се вселяват само в ликои.

— Духовете на мъртвите — повторих аз. — Нима нямате друго наименование за тях?

— Те са мунини 10 10 Мунините са духовете или спомените за мъртвите членове на глутницата, наречени на Мунин, един от гарваните на Один в скандинавската митология. — Б.р. — рече Стивън.

Малко остана да прихна отново.

— Имаш предвид Паметта, гарванът на Один?

— Да — кимна Стивън.

— Какво всъщност беше или е това? Не е призрак. Знам какво е усещането за призрак.

— Ти си почувствала само един от тях — каза Стивън. — Не мога да го обясня по-добре.

— Това е енергия — поясни Теди. — Енергията нито се създава, нито се унищожава. Тя просто съществува. Това е енергията на всички, които някога са били в глутницата.

— Нямаш предвид всички ликои, нали?

— Не, но от първия член на нашата глутница до сегашните всички съществуват и са с нас.

— Не всички — възрази Лорейн.

— Понякога някой от нас загива при нещастен случай — кимна Теди — и тялото не може да бъде намерено и разделено. Тогава цялата му енергия, всичките му знания, силата му биват изгубени завинаги.

Кевин се върна при стола си, но седна на пода и облегна рамене на седалката му.

— Понякога — заговори той — ние решаваме да не го ядем. Това е нещо като отлъчване. Глутницата отхвърля някого в смъртта, както и в живота.

— Защо не отхвърлихте Рейна? Тя беше кучка, извратена садистка.

— Така реши Ричард — отвърна Теди. — Той считаше, че ако отхвърли тялото й за последен път, ще разгневи онези членове на глутницата, които все още не бяха изцяло на негова страна. Той беше прав, но… сега тя е в нас.