Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

Натаниел извика, но само отчасти от болка. Още преди да наведа лице към шевовете, той вече беше започнал да получава ерекция. Лизах раната, както би я лизало куче — дълго, бавно, ласкаво. Когато вдигнах лице, за да го погледна в очите, ерекцията му беше почти пълна. В този момент знаех, че бих могла да го имам, че той очаква да направя тази последна крачка.

Усещах присъствието на останалите като глух шум на енергията, вибриращ фон вътре в мен. Никога не се бях интересувала от случайни сексуални връзки, но мирисът и усещането от тялото на Натаниел бяха почти непреодолими. Никога през живота си не се бях чувствала толкова изкусена от непознат. Но съблазънта е само съблазън. Не е задължително да й се поддадеш. Застанах на колене върху него, поставих длани върху гладките кости на хълбоците му и започнах да придвижвам ръцете си към средата на разреза. Когато те се докоснаха, поставих ги една върху друга и натиснах, но не с мускули и не с плът, а със сила. Вкарвах тази топла, нарастваща сила в тялото му.

Той застена, изви гръб под мен, сграбчи ръцете ми и пръстите му трескаво стиснаха голата ми кожа.

Това приличаше на отстраняване на дефекти в тяло на зомби, само че тялото на Натаниел беше топло и живо и аз не виждах с очите си какво точно му правя. Но усещах. Усещах тялото му, гладко и твърдо, галех места, които не биваше да се докосват с ръка. Овалвах ги между пръстите си, изпълвайки Натаниел с нарастваща, струяща от мен топлина. Тя се лееше по ръцете ми, по пръстите ми към него, разливаше се по тялото му, по моето тяло и накрая беше като треска, пробягваща по кожата и сливаща телата ни в единство от плът и топлина, и този прилив на енергия все повече се усилваше. Силата нарастваше, докато не затворих очи, но дори мракът бе пронизван от ярка светлина, бели цветя се взривяваха под клепачите ми.

Дишах учестено, отривисто, повърхностно. Отворих очи и погледнах лицето на Натаниел. И той дишаше така. Заставих го да диша по-бавно, да дишаме по-бавно. Усещах сърцето му така, сякаш го галех, държах го в дланите си. Можех да докосна всяка част от тялото му. Можех да доловя мириса на кръвта под кожата му и ми се искаше да опитам вкуса й.

Когато се отпуснах върху него и впих уста в неговата, той вече беше излекуван. Обърнах лицето му настрана и целувах шията, докато не усетих пулса под кожата. Лизнах кожата, но това не беше достатъчно. Поставих устни върху биещия пулс, леко прехапах кожата и пулсът затуптя в устата ми. Прииска ми се да захапя по-дълбоко и по-силно, докато потече кръвта. Много исках. Смътно съзнавах, че Жан-Клод се е събудил и това, което чувствах, беше неговият глад, неговата потребност. Ала потребността, която ме застави да възседна тялото на Натаниел, не беше негова. Дори не беше моя.

Помнех тялото на Натаниел, а никога преди не го бях виждала. Знаех какво е на вкус. Чувствах го, както може да го почувства само отдавнашен любовник. Спомените не бяха мои, енергията също.

Слязох от Натаниел, опитах се да изпълзя от леглото и паднах на колене. Все още не можех да стоя на краката си. Ричард беше казал, че докато съществува глутницата, Рейна няма да изчезне. Тогава не бях разбрала какво има предвид, но вече знаех. Неволно бях повикала онази кучка от ада, бях я довела тук и при това бях изпитала голямо удоволствие.

Но знаех и още нещо. Знаех какво тя не беше правила. Не можех да я виня за това. Знаех как да излекувам тялото на Натаниел, но и как да го разкъсам на парчета. Всичко, което можеш да поправиш, можеш и да го развалиш. Когато държах сърцето му в безплътната си ръка, за част от секундата ме беше обзело мрачно желание да стисна тази ръка, да смачкам този пулсиращ мускул, за да изтече кръвта и да спре животът му. Моментен порив, толкова зловещ, че изплаши дори мен. Би ми се искало да обвиня за него кучката от ада, обаче нещо ми казваше, че това малко късче мрак си е изцяло мое. Само ръката на Стивън, запушила устата ми, ме възпря да не закрещя с глас.

Ръката на Стивън заглуши моя вик и го превърна в стон. Той силно ме притисна към себе си, сякаш се боеше, че ако ме пусне, ще сторя нещо ужасно. Самата аз не бях сигурна в себе си. Искаше ми се да избягам, да бягам, докато не се избавя от мислите си, от усещанията, от себе си. Но и аз като Ричард не можех да избягам от себе си. Тази мисъл ме накара да престана да се опитвам да се изтръгна от ръцете на Стивън и аз замрях, обгърната от тях.

— Добре ли си? — тихо попита той.

Кимнах. Ръката му бавно се отмести от устата ми, сякаш не беше сигурен, че съм го чула и разбрала правилно.