Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— Да те чакам ли в стаята ти? — попита Натаниел.

— Ако искаш да си починеш, легни си. Аз няма да съм там.

Той се усмихна радостно и у мен възникна странното чувство, че изобщо не беше чул какво му казах, а нещо съвсем друго. Исках да се махна от тази стая, от всички тях. Щях да кажа на Паджет, че ги изпращам на безопасно място, и той щеше да ми повярва, защото сам искаше да се избави от тях, при това го искаше повече от мен.

Лекарят беше изумен от оздравяването на Натаниел. Изписаха го, ако и през цялото време да намекваха, че няма да е зле да се направят допълнителни изследвания. Аз категорично отказах. Предстоеше ни още много работа, а те трябваше да се махнат оттук час по-скоро.

Всички успяха да се съберат в колите на Кевин и Теди, а пък аз тръгнах към джипа си. Бях доволна, че съм се избавила от тях за известно време, дори това да означаваше да се отправя към друго местопрестъпление. Доволна бях, макар че все още нямах представа как да разбера дали Малкълм е жив там, в мрака. Натаниел ме гледаше през задното стъкло на колата. Люляковите му очи не се откъснаха от мен, докато колата не се скри зад завоя. Той се беше изгубил, а сега смяташе, че са го намерили. Но ако очакваше да бъдем нещо повече от приятели, значи все още беше в заблуждение.

Чувствах се като пребита, само дето нямах нито една синина, която да го потвърди. Концентрирах се върху следващия проблем, като избутах онова, което бях направила — или почти бях направила, — в най-недостъпното кътче на съзнанието си. Не можех нищо да реша, докато не поговорех с Ричард и Жан-Клод. През цялото време изпитвах безпокойство от факта, че имам връзка с вампир, но връзката ми с върколака никога не ме беше тревожила истински. А би трябвало да си давам сметка какво ме очаква и от двете страни.

За три минути пейджърът ми изпищя три пъти. Първо Маккинън, после Долф и накрая някакъв непознат номер, от който ми позвъниха два пъти за десет минути. По дяволите. Спрях на една бензиностанция и се обадих първо на Долф.

— Здравей, Анита.

— Как така винаги знаеш, че съм аз?

— Невинаги.

— Какво се е случило?

— Нуждаем се от теб на още едно място.

— На път съм към църквата, отивам при Маккинън.

— Пийт е тук с мен.

— Звучи зловещо.

— Тъкмо изпратихме един вампир в болницата — каза той.

— В ковчег ли?

— Не.

— Тогава как…?

— Той лежеше на стъпалата, загърнат с одеяла. Не смятали, че ще направи такова нещо. Но това е една от пристройките към църквата. Тук има една жена, ухапана два пъти, която казва, че този вампир бил опекун на по-млади вампири, които са все още вътре. Тя явно се притеснява какво ще правят тези вампири, когато се събудят, а опекунът го няма там, за да ги успокои и нахрани.

— Да ги нахрани ли? — попитах аз.

— Тя казва, че в началото на нощта всеки от тях отпивал по малко кръв от опекуна. Без това гладът им ставал твърде силен и можели да бъдат опасни.

— Е, тя е просто неизчерпаем източник на информация.

— Тя се страхува, Анита. Има две вампирски ухапвания на шията и се бои.

— По дяволите — казах аз. — Ще дойда, Долф, но, честно казано, не разбирам какво очакваш да направя.

— Ти си експерт по вампирите, ти ми кажи — долових известна враждебност в гласа му.

— Ще помисля по пътя. Може би, когато пристигна, вече ще имам някакъв план.

— Преди да ги легализират, ние просто ги изгаряхме.

— Аха — казах аз. — Доброто старо време.

— Аха — съгласи се той. Струва ми, че не долови сарказма, но с Долф никога не знаеш със сигурност.

Набрах третия номер. Отговори Лари.

— Анита?

Гласът му ми се стори напрегнат и изпълнен с болка.

— Какво се е случило? — попитах аз и внезапно ми секна дъхът.

— Аз съм добре.

— Не звучиш добре — рекох.

— Просто твърде много търчах насам-натам с тези шевове на гърба ми. Трябва да изпия таблетка обезболяващо, но тогава няма да мога да шофирам.

— Нуждаеш ли се от помощ?

Той помълча една-две секунди, после каза:

— Да.

Знаех какво му беше коствало да ми се обади. Тъкмо бе започнал да се справя без мен с полицейската работа. Фактът, че все пак му беше потрябвала помощта ми, навярно го гризеше отвътре. Ако бях на негово място, нямаше да ми е никак лесно. Дори не бих позвънила. Бих се държала докрай, до сетния си дъх. Не критикувах Лари, а себе си. Понякога той просто беше по-умен от мен. И в този случай беше точно така.

— Къде си?

Той ми каза адреса. Не беше далече. Провървя ни.