Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

Той обърна очи към мен и се намръщи.

— Валял си се в сажди — уточних аз. — Не си ли гледал филма на „Дисни“ и никога ли не си чел детски книжки?

Той се поусмихна.

— Отдавна не съм. Бях на три пожара, където просто трябваше да констатирам, че вампирите са мъртви. На две от местата не намерих нищо, само пепел. На третото заварих нещо като струпани на едно място черни пръчки. Не знаех какво да правя, Анита. Опитах се да напипам пулс. Знам, че е глупаво. Черепът просто се пръсна и ме посипа с пепел.

Лари седеше съвсем неподвижно, владееше се добре, но сякаш се беше прегърбил от болка и от преживяния потрес.

Казаното от мен едва ли щеше да му помогне.

— Вампирите изгарят напълно, Лари. Ако останат парчета от скелета, значи не е бил вампир.

Той ме погледна и внезапно се просълзи.

— Искаш да кажеш, че е бил човек?

— Възможно е. Не съм напълно сигурна, но е много вероятно.

— Благодарение на мен никога няма да разберем. Без зъбите не може да се определи.

— Не е съвсем така. Може да се направи ДНК анализ, но, честно казано, не знам дали огънят е оставил подходящи фрагменти, от които да се вземат ДНК проби. Ако им се удаде да ги съберат, тогава поне ще се разбере дали е бил човек, или вампир.

— Ако е бил човек, то аз съм унищожил всеки шанс за идентифицирането му по зъбите — рече той.

— Лари, ако черепът е бил толкова крехък, не мисля, че изобщо е било възможно да се запази. Просто не би издържал снемането на зъбни отпечатъци.

— Сигурна ли си? — попита той.

Облизах устните си и ми се прииска да излъжа.

— Не сто процента.

— Ти щеше да разбереш, ако е бил човек. Нямаше да го докоснеш с мисълта, че може да е още жив, нали?

В колата настъпи мълчание.

— Отговори ми — рече той.

— Да, не бих проверила за пулс. Бих предположила, че са останки на човек.

— По дяволите, Анита, вече цяла година се занимавам с тази работа и все още допускам такива глупави грешки.

— Не са глупави, а просто грешки.

— Каква е разликата? — попита той.

Помислих си, че е допуснал глупава грешка, когато е оставил гърба си незащитен, но реших да премълча.

— Сам знаеш каква е разликата, Лари. Когато престанеш да се самосъжаляваш, ще си я спомниш.

— Не бъди чак толкова снизходителна, Анита.

Гневът в гласа му жилеше по-силно от думите. За днес това ми стигаше. Наистина.

— Лари, с удоволствие бих поглезила самолюбието ти, за да се почувстваш по-добре, но ми свършиха бонбонките и играчките. И моят ден не беше за чудо и приказ.

— Какво се случи? — попита той.

Поклатих глава.

— Добре де. Съжалявам. Слушам те.

Дори не знаех откъде да започна и въобще не бях готова да разправям на някого какво се е случило в болницата, особено пък на Лари.

— Даже не знам с какво да започна, Лари.

— Опитай се — рече той.

— Ричард е просто непоносим.

— Ясно, проблеми с гаджето — рече той почти развеселен.

— Не ми се прави на много важен, Лари — стрелнах го с поглед аз.

— Извинявай.

— Не е само това. Преди да настъпи този критичен момент, ме повикаха в „Църквата на вечния живот“. Там, в подземието, лежи Малкълм. Неговите последователи искат да бъде спасен. Пожарникарите искат да знаят дали е възможно да го оставят там до залез на слънце, когато той ще остане сам.

— И какво? — попита Лари.

— Това, че нямам никаква представа как да разбера дали Малкълм е жив, или мъртъв.

Той се вгледа в мен.

— Шегуваш се.

— Уви, не.

— Но ти си некромант.

— Аз умея да съживявам зомбита и обикновени вампири, но не съм в състояние да вдигна вампирски господар, притежаващ силата на Малкълм. А дори и да можех, това щеше ли да докаже, че е жив, или че е мъртъв? Разбираш ли, ако успея да го съживя, това просто ще означава, че той е готов да стане зомби. По дяволите, Жан-Клод понякога се събужда денем, може би и Малкълм също.

— Зомби-вампир? — учуди се Лари.

— Не знам — свих рамене. — Аз май съм единственият човек, който умее да съживява вампири като зомбита. Не познавам друг. Няма много книги на тази тема.

— А Сабитини?

— Имаш предвид фокусника ли?

— Съживяването на зомбита е било част от програмата му. Освен това е имал вампири, които му се подчинявали. Чел съм спомени на очевидци.

— Първо, той е починал през 1880 година. Малко преди моето време. Второ, вампирите били просто наивници, които не се отделяли от него. За тях това е било начин за оцеляване сред хората, иначе биха ги убили на място. Сабитини и неговите питомни вампири, така са ги наричали.