Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

Рейнолдс се наведе, за да надзърне през стъклото и да види Лари, който седеше на другата седалка.

— Здравей, Лари.

Усмивката й също беше искрена. Дори очите й засияха. Усетих вълните на желанието, ако не на любовта, излъчващия се от нея към него поток от топлина и се смутих.

Изчервяването вече беше изчезнало от лицето на Лари и сега то бе млечнобяло, осеяно на места с лунички като кафяви мастилени петънца. Той обърна към нея големите си сини очи и погледът му не ми хареса. Не бях сигурна, че от страна на Лари беше само желание. Може би и у Рейнолдс не беше това, но чувствата на Лари ме вълнуваха много повече.

— Детектив Рейнолдс — рече той.

Дали ми се беше сторило, или гласът му наистина бе станал малко по-дълбок? Едва ли.

— Лари — в тази единствена дума имаше толкова много топлина.

— Къде да паркираме? — попитах.

Тя премигна насреща ми, сякаш за миг беше забравила, че съм там.

— Където искате, може и тук, но малко по-назад.

— Чудесно.

Тя се отмести, за да мога да паркирам, но очите й нито за миг не се откъснаха от Лари. Може би все пак това беше нещо повече от похот. По дяволите!

Дръпнах ръчната спирачка. Лари внимателно откопча предпазния си колан, лицето му се разкриви в гримаса. Вече му бях помогнала на бензиностанцията.

— Да ти отворя ли вратата?

Той с мъка се обърна към вратата, като се стараеше да не движи торса си. Спря и се хвана за дръжката. Дишаше тежко.

— Да, моля.

На негово място бих отворила вратата сама, от чисто упорство. Явно Лари наистина беше по-умен от мен.

Отворих вратата и му подадох ръка. Аз дърпах, той се оттласкваше с крака и накрая успя да стане. Взе да се превива от болка и при това движение тя се усили още повече. Накрая се изправи, колкото можа, и се облегна на джипа, като се опитваше да си поеме въздух. Болката може да те остави без дъх.

Рейнолдс внезапно се оказа до нас.

— Какво се е случило?

— Разкажи й. Аз ще отида да поговоря с Долф.

— Добре — напрегнато каза Лари. Той имаше нужда да се натъпче с обезболяващи и да си легне. Може би все пак не беше много по-умен от мен.

Намирането на Долф не беше трудно. До него стоеше Пийт Маккинън. Все едно се приближавах към две неголеми планини.

Тъмният костюм на Долф изглеждаше току-що изгладен, бялата му риза беше безупречно чиста, вратовръзката плътно обгръщаше яката. Явно не бе прекарал дълго навън в тази жега. Дори Долф се поти.

— Анита — поздрави ме той.

— Долф.

— Госпожице Блейк, радвам се да ви видя отново — каза Пийт Маккинън.

— Приятно е да чуя, че някой се радва да ме види — усмихнах се аз.

Дори да схвана насмешката, Долф не й обърна внимание.

— Всички те очакват.

— Долф никога не е бил многословен — рече Пийт.

— Добре че в това няма нищо лично — усмихнах се.

Долф ни погледна намръщен.

— Ако сте свършили, имаме много работа за вършене.

С Пийт се спогледахме ухилени и последвахме Долф по мократа улица. Приятно ми беше, че отново съм с кецовете си. В подходящите обувки мога да ходя не по-бавно от всеки мъж.

Някакъв висок, слаб пожарникар ме следеше с поглед, докато крачех през улицата. Той беше с шлем и куртка в юлската жега. Други четирима се бяха съблекли по тениски и гумени панталони. Някой ги беше облял с вода и приличаха на участници в конкурс „Мистър мокра фланелка“. Всички пиеха минерална вода с такова настървение, сякаш животът им зависеше от това.

— Да не би оттук да е минала цистерна с минерална вода, или това е някакъв тайнствен професионален ритуал след загасяване на пожара? — попитах аз.

— Ужасно горещо е, когато се бориш с пожар в пълно снаряжение — отговори ми Пийт. — Организмът се обезводнява. Трябва да се наваксва загубата на вода и соли, за да не пукнеш от жега.

— Ясно — рекох.

Пожарникарят, който навиваше шланга, дойде при нас. Изпод шлема надникна триъгълник нежно лице. Оказа се жена. Ясните й сини очи се впериха в мен, тя някак сърдито вдигна брадичката си. Държеше се предизвикателно. Симптомите ми бяха познати, защото и аз често се държах така. Помислих да й се извиня, че я сметнах за мъж, но не го направих. Не беше изключено да се почувства засегната.

Пийт ме представи на високия мъж.

— Това е капитан Фултън, командващ операцията.

Протегнах му ръка, докато той все още мислеше дали да ми подаде своята. Ръката му беше широка, с изпъкнали кокалчета. Хвана моята така, сякаш се боеше да не я стисне твърде силно, и я пусна почти незабавно. Сигурна бях, че не е във възторг от наличието на жена пожарникар сред хората му. Той ми я представи.