Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— Искали сте да ме видите, Каролайн?

Тя кимна — главата й се заклати нагоре-надолу, като на кученце-играчка, поставено до задното стъкло на кола.

— Да — каза тя едва чуто, погледна Долф и Маккинън, после пак мен.

Всичко беше ясно. Тя искаше да поговорим на четири очи.

— Двете с Каролайн ще се поразходим. Нали не възразявате?

Долф кимна. Маккинън рече:

— Има кафе и безалкохолни, доставени от Червения кръст — той посочи към малък камион с ремарке.

Доброволци от Червения кръст раздаваха кафе и ободряваха с думи полицаите и пожарникарите. Такова нещо не може да се види на всяко местопрестъпление, но и те даваха своята лепта.

Долф забеляза, че го гледам, и кимна леко. Той ми имаше доверие, знаеше, че ще я разпитам в негово отсъствие, а после ще му разкажа всичко, отнасящо се до престъплението. Фактът, че ми имаше доверие, поразведри деня ми. Хубаво беше да установя, че все още има нещо с подобен ефект.

А пък и беше приятно да се свърши нещо полезно. Долф беше настоявал да отида, колкото се може по-скоро на местопрестъплението, но сега всичко беше спряло. Фултън просто не гореше от нетърпение да изложи на риск своите хора заради трупове. Но не беше само това. Ако там долу имаше шест човека, вече щяхме да сме се стегнали и да сме слезли. Ала те не бяха хора и каквото и да гласеше законът, разлика имаше. Долф се оказа прав — преди решенията по съдебния процес Адисън срещу Кларк биха повикали тук пожарната команда, за да не се прехвърли огънят на съседните сгради, но тази щяха да я оставят да изгори. Стандартна процедура.

Само че така беше преди четири години, а оттогава светът се промени. Поне така си казвахме ние. Ако вампирите не са в ковчезите си и покривът се срути, те ще бъдат изложени на слънце и край. Един пожарникар разби с брадва стената до стълбището и аз видях тялото на втория вампир. То беше овъглено, обаче не се беше разпаднало. Нямах обяснение защо бе останало непокътнато. Дори не бях сто процента сигурна, че с настъпването на нощта то няма да се възстанови. То — дори аз продължавах да го наричам така. Но то беше толкова силно обгоряло, че от него бяха останали черни, подобни на пръчки, крайници с кафява кожа по тях, а мускулите на лицето се бяха свили и оголили зъбите, включително и кучешките, в болезнена гримаса. Рен ми обясни, че от високата температура мускулите понякога се съкращават така, че счупват костите. Всеки път, когато си помислиш, че всички ужасии на смъртта са ти известни, се оказва, че грешиш.

Трябваше да мисля за това тяло като за нещо съществуващо, иначе въобще не можех да го гледам. Каролайн бе познавала този вампир и предполагам, че на нея й беше много по-трудно да мисли за него.

Една симпатична дама от Червения кръст й даде някаква безалкохолна напитка. Дори аз си взех кока-кола и се отказах от кафето, защото не можех да го пия в тази жега.

Заведох я в двора на съседната къща, където никой нямаше да ни пречи. Щорите на прозорците бяха спуснати, по шосето не се движеха коли. Нямаше жива душа. Единственият признак на живот беше триъгълна леха с рози и черна пеперуда, вероятно лястовича опашка, която прелиташе от цвят на цвят. Истинска идилия. За миг си помислих дали пеперудата не е някоя от любимките на Уорик, но не почувствах прилив на сила. Тя просто си летеше над двора като мъничко хвърчило от тънка хартия. Седнах на тревата. Каролайн седна до мен, като приглади отзад светлосините си шорти, сякаш повече беше свикнала да носи поли. Пиеше газирана вода. Сега, когато бях на нейно разположение, тя като че ли не знаеше с какво да започне.

Може би щеше да е по-добре да я почакам да заговори, но търпението ми отдавна беше изчерпано. Освен това то не е сред най-добрите ми качества.

— Какво искахте да ми кажете? — попитах аз.

Тя внимателно остави на тревата кутията с газирана вода и дребните й пръсти започнаха да оглаждат подгъва на шортите й. Бледорозовият лак на късите й нокти подхождаше на розовите ивици на блузката й. Все пак по-добре, отколкото светлосин, струва ми се.

— Мога ли да ви се доверя? — попита тя и гласът й беше немощен и блед като самата нея.

Ненавиждам такива въпроси. И не бях в настроение да лъжа.

— Може би. Зависи какво искате да ми доверите.

Каролайн като че ли се позачуди, сякаш беше очаквала да кажа „разбира се“.

— Много мило и честно от ваша страна. Повечето хора биха излъгали, без да се замислят.

Нещо в тона й ме наведе на мисълта, че Каролайн твърде често е била лъгана от хора, на които се е доверявала.