Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— От две години.

— И сега за първи път се изплашихте?

Тя кимна.

— Значи те са били много предпазливи във ваше присъствие.

— Какво имате предвид? — попита тя.

Показах й белезите на лявата си ръка.

— Виж тези бразди на свивката. Тук ме е гризал вампир. Счупи ми ръката. За щастие все още мога да я движа.

— А това? — тя докосна следите от нокти, които се спускаха от лакътя към китката.

— Вещица превръщач.

— Как получихте тази кръстовидна дамга?

— Хора с няколко ухапвания като вас сметнаха за много забавно да ме жигосат с кръст. Просто се развличаха, докато се събуди господарят им.

Тя се облещи.

— Но вампирите в Църквата не са такива. Ние не сме такива.

— Всички вампири са такива, Каролайн. Някои умеят да се владеят по-добре от другите, но всички се хранят от хора. Не е лесно да се отнасяш с уважение към нещо, което ти служи за храна.

— Но вие сте с Господаря на града. И за него ли така смятате?

Помислих малко и отговорих честно:

— Понякога.

Тя поклати глава.

— Мислех, че знам какво искам. Какво искам да правя цяла вечност. А сега нищо не знам. Чувствам се съвсем… изгубена.

От големите й очи се търкулнаха сълзи.

Прегърнах я през раменете и тя се притисна към мен, вкопчи се в мен с малките си, внимателно лакирани пръсти. Плачеше без глас, само насеченото й дишане я издаваше.

Оставих я да се наплаче. Ако заведях шестима симпатични пожарникари долу в тъмнината и шест наскоро умрели вампира се събудеха животни, всичко щеше да свърши или със смъртта на пожарникарите, или щеше да ми се наложи да убия вампирите. И двата изхода бяха неблагоприятни.

Трябваше да разберем живи ли са вампирите и да придобием някакъв контрол над тях. Ако тези проблеми бяха причинени от Съвета, може би той щеше да помогне за решаването им. Когато големите лоши вампири дойдат в града да ме убият, аз обикновено не се обръщам към тях за помощ. Но сега ставаше въпрос за спасяването на вампири, а не на хора. Може би Съветът щеше да помогне, може би не, но не е беда да попитаме. Добре, само че не беше изключено питането да донесе беда.

Дори по телефона можах да определя, че Жан-Клод е шокиран от идеята ми да се обърнем за помощ към Съвета. Интуиция. Той буквално изгуби дар слово. Като че ли за първи път.

— А защо да не поискаме помощ от тях?

— Те са Съветът, ma petite — отвърна той, почти задъхан от излишък на емоции.

— Именно — казах аз. — Те са водачите на вашия народ. Водачеството не означава само привилегии. То си има своята цена.

— Кажи това на вашите политици във Вашингтон с костюми за три хиляди долара — рече той.

— Не казах, че ние сме по-добри. Това няма отношение към въпроса. Те са допринесли за създаването на този проблем. И могат да помогнат за решаването му — мярна ми се мисълта, че всичко можеше да е много по-лошо. — Освен ако не са го създали нарочно.

Той въздъхна дълбоко.

— Не, ma petite , не е нарочно. Аз не разбрах веднага, че това се случва с другите.

— Защо с нашите вампири всичко е наред?

Мисля, че той се засмя.

— Нашите, ma petite ?

— Знаеш какво имам предвид.

— Да, ma petite , знам. Аз защитих нашите.

— Не ме разбирай погрешно, но съм много изненадана, че ти стига енергията да защитаваш своя народ от Съвета.

— Честно казано, ma petite , и аз съм изненадан.

— Значи сега си по-силен от Малкълм?

— Така изглежда — спокойно отговори той.

Замислих се над думите му.

— Но защо те стават рано? Защо се е засилил гладът им? За какво може да е притрябвало всичко това на Съвета.

— Не им е притрябвало, ma petite . Това е просто страничен ефект от пребиваването им.

— Поясни — казах аз.

— Самото им присъствие дава нови сили на незащитените вампири: за ранно ставане, може би и за друго. Вълчият апетит и липсата на контрол над младите вампири биха могли да означават, че Съветът е решил да не се храни, докато е на моя територия. Знам, че Странника умее да извлича енергия от низшите вампири, без да овладява телата им.

— Значи той си присвоява част от кръвта, която те изпиват?

— Oui, ma petite .

— А другите хранят ли се?

— Ако всички членове на Църквата са се натъкнали на този проблем, мисля, че не. Според мен Странника е намерил начин да извлича енергия за всички, но аз все пак не мога да си представя, че Ивет би изкарала и една нощ, без да причини болка на някого.

— За тази цел тя има Уорик, него тормози — в този момент съобразих, че все още не съм разказала на Жан-Клод за малкия дневен излет на Уорик и за неговото предупреждение. Жан-Клод се беше събудил, докато бях в болницата при върколаците. След това се движех от един спешен случай към друг.