Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— Ще те държа в течение.

— О, Странника ще се постарае да узная какъв е изходът.

— Пак ли те въвличам в излишни проблеми?

— Вече сме въвлечени, ma petite . По-лошо няма да стане.

— Това за утеха ли трябваше да мине?

— Un peu — отвърна той.

— Тоест „малко“, нали?

— Oui, ma petite. Vous dispose a apprendre. 11 11 Предразполага ви към учене (фр.). — Б.р.

— Престани.

— Както искаш — той понижи гласа си до съблазнителен шепот, сякаш не беше и без това глас от еротичен сън. — Какво правеше, когато се събудих днес?

Почти бях забравила за малкото си приключение в болницата. Сега си го спомних, и то с такава яснота и толкова внезапно, че се изчервих.

— Нищо.

— Не, не, ma petite , не е вярно. Сигурно си правила нещо.

— Стивън и Натаниел пристигнаха ли вече?

— Да.

— Чудесно. После ще поговорим за това.

— Отказваш ли да отговориш на въпроса ми?

— Не, просто не знам на каква кратка версия да се спра, за да не се почувствам развратница. А за пълната версия сега нямам време. Можеш ли да почакаш?

— Ако моята дама поиска, мога да чакам цяла вечност.

— Стига глупости, Жан-Клод.

— Ако ти пожелая успех в разговора със Съвета, повече ли ще ти хареса?

— И още как.

— Да бъдеш дама съвсем не е непочтено, Анита. И въобще не е лошо да бъдеш жена.

— Първо пробвай, тогава приказвай — рекох и оставих слушалката.

„Моята дама“ звучеше почти като „моето куче“. Собственост. Аз бях неговият човешки слуга. Можех да променя това само ако го убиех. Но аз не му принадлежах. Не принадлежах на никого, освен на себе си. И точно така щях да се обърна към Съвета — от свое име: Анита Блейк, екзекуторка на вампири, полицейски сътрудник за връзка с чудовищата. Те не биха слушали човешкия слуга на Жан-Клод, но мен може би щяха да ме изслушат.

Слушалката на телефона в „Цирка“ бе вдигната от Томас.

— Да не би да са ви направили секретар? — попитах.

— Моля?

— Извинявам се, Анита Блейк е.

Той помълча малко, после рече:

— Простете, ние отваряме едва след смрачаване.

— Фернандо там ли е?

— Да, точно така. След смрачаване.

— Томас, трябва да поговоря със Странника като полицейски сътрудник, а не като човешки слуга на Жан-Клод. Тук няколко вампири са в беда и мисля, че той може да помогне.

— Да, приемаме резервации — рече той.

Продиктувах му номера на телефона в колата на Долф.

— Нямаме много време, Томас. Ако той не иска да ми помогне, ще се наложи да отида там с ченгетата и пожарникарите.

— Ще се радвам да ви видя тази вечер — каза той и затвори.

Животът щеше да е много по-лек, ако Фернандо беше мъртъв. А и бях обещала на Силви да го убия. Винаги се старая да изпълнявам обещанията си.

Долф се беше облегнал на вратата на колата и искаше да знае защо толкова дълго се бавя, когато телефонът иззвъня. Погледнах Долф. Той кимна и се отдалечи. Вдигнах слушалката.

— Да.

— Казаха ми, че искаш да говориш с мен.

Запитах се чии устни използва, за да говори, в чие тяло е.

— Благодаря, че ми се обади, Страннико — вежливостта никога не е излишна.

— Томас беше удивително красноречив. Какво искаш от мен?

Обясних му толкова накратко, колкото можах.

— И какво искаш да направя с този ваш проблем?

— Можеш да престанеш да им отнемаш енергия. Не е изключено това да помогне.

— Тогава ще ми се наложи да се храня от живи хора. Ти можеш ли да предложиш по някого за всеки от нас?

— Не, никакви предложения, никакви сделки. Това е работа на полицията, Страннико. Зад думите ми стои авторитетът на човешкия закон, а не Жан-Клод.

— Какво е за мен човешкият закон? За мен и за всички нас?

— Ако слезем долу и те ни нападнат, ще се стигне до убийството на някои от тях. Те също може да убият полицаи, пожарникари. Това няма да е никак добре точно преди гласуването на закона на Брюстър тази есен. Съветът е забранил на всички вампири в тази страна да се бият помежду си, докато законът не бъде окончателно приет или отхвърлен. Вероятно и убийството на полицаи също е забранено?

— Забранено е — отвърна той не без предпазливост.

Не можех да разбера по гласа му дали се гневи, или му е забавно, или въобще не го е грижа.

— Моля те да ми помогнеш да спася живота на твоите вампири.

— Те принадлежат на вашата Църква. Не са мои — рече той.

— Но на Съвета принадлежи върховната власт над всички вампири, не е ли така?

— Ние сме техният висш закон.

Формулировката не ми хареса, но продължих нататък: